Затова беше изненадващо, че в този ден и от този ъгъл, под който ставаше приближаването към повърхността на планетата, главният континент на Джомарк изглеждаше точно както на картата. Разбира се, материкът не беше много голям. На този, все едно изваден от картинка континент чакаше един майстор джедай.
Люк внимателно докосна контролното табло и погледна към зеленикаво-кафявото парче земя, което се виждаше в рамката на илюминатора. Долавяше присъствието на другия джедай, усети го веднага след като корабът изскочи от хиперпространството, но все още не беше успял да установи пряк контакт.
— Майстор Кбаот — опита за пореден път. — Аз съм Люк Скайуокър. Чувате ли ме?
Нямаше отговор. Или Люк не го правеше правилно, или Кбаот не можеше да отговори. А може би това беше нарочна проверка на способностите му. Е, той беше готов да приеме предизвикателството.
— Пусни насочено изследване на главния континент, Арту — извика той, без да отделя поглед от екраните на контролното табло.
Опитваше се да се постави на мястото на майстора джедай, който от доста време бе без никакъв досег с околния свят. Малкият континент, не по-голям от среден остров, бе най-голямото парче суша на Джомарк, но в обширния океан бяха пръснати хиляди архипелази с обща площ близо триста хиляди квадратни километра. Кбаот можеше да е на всеки един от тях.
— Провери за наличието на технология и виж дали можеш да засечеш главните селища.
Арту подсвирна тихо и вкара данните от радара на изтребителя в програмата си за изследване и засичане на живот. Изпиука няколко пъти и на екрана се появиха десетина малки точки.
— Благодаря — викна Люк и ги изгледа изучаващо. Съвсем естествено, по-голямата част от населението живееше по крайбрежието. Но и във вътрешността тук-там имаше малки селища, от които се открояваше група селца близо до южния бряг на едно езеро със съвършена пръстеновидна форма.
Той погледна намръщено екрана и увеличи образа. Езерото се беше образувало в един пречупен планински връх с формата на конус, като по-малък конус оформяше остров в средата му. Явно бе отдавна изгаснал вулкан.
Отдалечен планински район, където един майстор джедай би могъл да живее сам от дълго време. А когато решеше да излезе от изолацията си, можеше да отиде до някое от околните селца. Защо пък да не започне от това място.
— Добре, Арту, ето тук ще кацнем — каза той на дроида и отбеляза езерото на екрана. — Аз ще съм зает с приземяването, така че ти следи радарите и ми кажи, ако забележиш нещо интересно — Арту избибика нервен въпрос. — Да, или всяко подозрително нещо — съгласи се Люк.
Арту продължаваше да се съмнява, че имперската засада, на която се бяха натъкнали, когато миналия път се опитаха да дойдат на Джомарк, е била съвпадение.
Навлязоха в атмосферата, на половината разстояние превключиха от хипердвигатели на агравитатори и се установиха хоризонтално точно под върховете на най- високите планини. Отблизо повърхността изглеждаше доста хълмиста, но съвсем не толкова пуста, колкото му се беше сторила в началото. Долините бяха обрасли, по каменистите склонове на планините тук-там се виждаха зелени петна. В повечето клисури, над които прелетяха, имаше поне по десетина къщички, понякога дори цяло селище, твърде малко, за да бъде засечено от радарите на изтребителя.
Приближаваха се към езерото от югозапад и Арту пръв забеляза голямата сграда на брега му.
— Не съм виждал такава архитектура — подхвърли Люк. — Някакви следи от живот вътре?
Арту изпиука, данните от радара не бяха пълни.
— Е, да опитаме — реши Люк и започна подготовката за приземяване. — Ако нещо не е точно, лесно ще продължим надолу по склона.
Постройката беше в малък двор с ограда, която изглеждаше само декоративна. Люк обра инерцията на изтребителя, завъртя го така, че да застане успоредно на оградата, и кацна на няколко метра пред единствената порта. Започна да изключва уредите, но развълнуваното предупреждение на Арту го накара да вдигне поглед от командното табло и да погледне навън.
Пред портата стоеше мъж и ги наблюдаваше.
Сърцето на Люк заби учестено. Личеше си, че е стар — посребрената коса и дългата брада, която планинският вятър повдигаше към набръчканото му лице, ясно говореха за напредналата му възраст. Но очите му бяха бдителни, позата — изправена и горда, и той не помръдваше дори при най-силните пориви на вятъра, а леко отворената роба разкриваше силни мускулести гърди.
— Доизключи системите, Арту — заповяда Люк, усещайки, че гласът му трепери.
Свали шлема и отвори горния люк на изтребителя. Изправи се и скочи леко долу на земята. Старецът не беше помръднал. Люк си пое дълбоко дъх и се приближи към него.