— Не, нямам представа, как е могло да се случи — призна Люк, когато въпросът се появи на екрана. — Но имам предположение.
Протегна се да разтрие врата си. Движението отслаби натиска в гърдите. Тъпата умора в съзнанието беше съпроводена от тежка болка в мускулите, сякаш цял ден бе вършил изнурителна работа. Запита се разсеяно дали във въздуха няма нещо вредно, което уредите на изтребителя не бяха засекли.
— Тогава ти така и не разбра, но точно след като Бен загина на първата „Звезда на смъртта“, открих, че понякога чувам гласа му в съзнанието си. Когато съюзът бе прогонен от Хот, вече можех да го виждам — Арту изпиука. — Да, на него говорех понякога на Дагоба — потвърди Люк. — А веднага след битката при Ендор видях не само Бен, но и Йода, и баща ми. Те не казаха нищо и не се появиха повече. Вероятно има някакъв начин съзнанието на един умиращ джедай да се прехвърля в друг джедай, който е наблизо.
Дроидът обмисли предложеното обяснение и показа очевидния пропуск в него.
— Не съм казал, че това е най-непоклатимата теория в галактиката — изръмжа Люк и през умората му изби леко раздразнение. — Може и да греша. Но ако съм прав, вероятно загиналите на кораба майстори джедай са се вмъкнали в съзнанието на Кбаот.
Арту замислено изсвири.
— Прав си — съгласи се унило Люк. — Присъствието на Бен изобщо не ме притесняваше, всъщност дори ми се искаше да се появява по-често. Но майстор Кбаот е далеч по-могъщ от мен. Може би с него е било другояче.
Дроидът жалостиво изпиука и на екрана се показа още по-тревожно предположение.
— Не мога просто да го напусна, Арту — поклати уморено глава Люк. — Поне не, докато е в такова състояние и аз мога да му помогна.
Намръщи се, в думите си долавяше болезнено напомняне за миналото. Дарт Вейдър също се нуждаеше от помощ и Люк бе поел задачата да го спаси от тъмната страна на Силата. И замалко не загина. „Какво правя? — запита се той. — Аз не съм лечител. Защо продължавам да се опитвам да стана такъв?“
Люк?
С усилие се върна към настоящето.
— Трябва да тръгвам — каза той и се изправи в креслото в пилотската кабина. — Майстор Кбаот ме вика.
Изключи всички системи, но на екрана се появиха тревожните предположения на дроида.
— Успокой се, Арту — каза Люк, облегна се на отворения люк и потупа нежно робота. — Ще се оправя. Аз съм джедай, нали не си забравил? А ти ще продължиш да се грижиш за изтребителя, нали?
Дроидът изпиука жалостиво, Люк се спусна по стълбичката. Спря за момент и погледна към тъмната сграда, осветена само от отраженията на наземните светлини на изтребителя. Чудеше се дали Арту не е прав, като настояваше веднага да се махнат от тук.
Арту имаше основание. Талантът на Люк не беше в целебните аспекти на Силата, в това беше сигурен. Лечението на Кбаот щеше да бъде продължително, без гаранция за успех. Сега начело на имперската флота стоеше върховен адмирал, в Новата република се вихреха политически боричкания, а между двете сили лежеше бъдещето на цялата галактика. Нима седенето на Джомарк наистина беше най-доброто, което можеше да направи?
Вдигна поглед към тъмните сенки на планините около езерото. На места по върховете белееше сняг, едва видим в бледата светлина на трите малки луни на Джомарк. Всичко наоколо му напомняше за планините Манари на юг от императорския град на Корускант. В главата му изплува полузабравен спомен — Люк на покрива на императорския дворец, загледан в отсрещните планини, обяснява на Трипио, че джедаят не бива да мисли само за нещата, които са от значение за цялата галактика, а и да се грижи за отделните хора.
Тогава звучеше толкова възвишено и благородно. Сега имаше възможност да докаже, че не са били просто думи.
Пое си дълбоко дъх и тръгна към портата на замъка.
ГЛАВА 15
— Тангрене беше най-голямото ни постижение — каза сенатор Бел Иблис, допи чашата и я вдигна високо над главата си. В другия край на просторния, но почти пуст салон барманът кимна и забързано се приближи към масата с бутилка в ръка. — По това време воювахме с Империята трета година — продължи сенаторът. — Нападахме малки бази и конвои с военни доставки и гледахме да им причиним колкото може повече неприятности. Но преди Тангрене те не ни обръщаха особено внимание.
— И какво се случи на Тангрене? — попита Хан.
— Взривихме главния разузнавателен център — отговори с очевидно доволство в гласа Бел Иблис. — След това се измъкнахме под носа на трите звездни разрушителя, които го охраняваха. Мисля, че едва тогава проумяха, че сме нещо повече от незначителни досадници, че сме трупа, на която трябва да гледат сериозно.