В гърлото на Хан се надигна гняв и той попита:
— Това ли ви каза Брейлия? Че тя заговорничи?
Сенаторът вдигна очи над ръба на чашата.
— Това няма нищо общо с ботанците — каза спокойно той. — Става въпрос единствено за Мон Мотма.
Хан се опита да си събере мислите. Някои неща около Мон Мотма не му харесваха. Всъщност, като се замислеше, бяха доста. Например начинът, по който тя командваше Лея и постоянно й възлагаше дипломатически мисии, вместо да я остави да се посвети на обучението за джедай. Някои страни от поведението й направо го вбесяваха. Но като цяло…
— Доколкото знам — започна той, — единственото, което се опитва да направи, е да изгради нова система за управление.
— И тя да застане начело?
— Защо не?
По лицето на Бел Иблис пробяга сянка и той отново впери поглед в чашата си.
— Е, сигурно е закономерно — измърмори той. За момент замълча, но после вдигна глава. Сякаш се опитваше да се отърси от някакви неприятни спомени. — А дали това наистина ще бъде република, или само ще се казва така?
— Според мен ще бъде истинска република — кимна Хан. — Какво общо има това с Фейлия?
Бел Иблис сви рамене:
— Фейлия си мисли, че Мон Мотма е събрала в ръцете си твърде много власт — каза той. — Предполагам, че няма да се съгласите с тази оценка?
Хан се поколеба.
— Не знам — призна той. — Но със сигурност не управлява сама както по време на войната.
— Войната не е свършила — напомни му Бел Иблис.
— Е, да…
— И Фейлия какво предлага? — намеси се Ландо.
Устните на сенатора потръпнаха:
— А, Фейлия си храни свои лични и съвсем неизненадващи надежди за преразпределянето на властта. Но ботанците са си такива. Само като помиришат чиния супа, веднага ще се изпокарат кой да държи лъжицата.
— Особено след като имат възможност да обявят, че са били ценни съюзници на печелившата страна — каза Ландо. — А не като други, които бих могъл да спомена.
Сена се размърда в канапето си, но Бел Иблис й даде знак да мълчи.
— Сигурно се питате защо не съм се присъединил към съюза — каза спокойно той. — Защо вместо това съм избрал да водя своя лична война срещу Империята.
— Точно така — отвърна със същия тон Ландо.
Бел Иблис го изгледа с дълъг преценяващ поглед.
— Мога да изброя няколко причини, поради които според мен бе по-добре да останем независими — каза накрая той. — На първо място сигурността. Между различните бойни части на съюза постоянно имаше връзка и така нарастваше възможността Империята да залови важна информация. По едно време всяка пета база на бунтовниците бе поразявана от имперската флота само заради пропуски в сигурността.
— Да, имахме проблеми — призна Хан. — Но с времето ги преодоляхме.
— Нима? — възрази Бел Иблис. — А какво става с изтичането на информация от императорския дворец?
— Е, знаем за него — отвърна Хан. Чувстваше се като дете, което не си е написало домашните. — В разузнаването разглеждат въпроса.
— по-добре е да направят нещо повече от гледане — предупреди Бел Иблис. — Ако сме разшифровали правилно имперския код, този източник се нарича Делта и докладва лично на върховния адмирал.
— Добре — кимна Ландо. — Разбрахме за сигурността. Да чуем и останалите причини.
— по-кротко, Ландо — смъмри го Хан и погледна към приятеля си в другия край на масата. — Това не е съдебен процес, нито… — млъкна, спрян от жеста на Бел Иблис.
— Благодаря ти, Соло, но аз мога сам да се защитавам — каза сенаторът. — И ще го направя с удоволствие, когато настъпи времето да обсъдим действията ми.
Погледна към Ландо и след това към часовника си:
— Но точно сега имам други задължения, с които трябва да се заема. Стана доста късно, а знам, че откак сте кацнали, не сте имали време да си починете. Иренес вече е отнесла багажа ви в едно от свободните помещения за офицери близо до космодрума — той се изправи. — Може да продължим разговора след вечеря.
Хан се обърна към приятеля си. В погледа на Ландо се четеше, че според него едва ли има по-подходящо време от това, но за щастие си замълча.
— Звучи чудесно — каза Хан от името на двамата.
— Добре — усмихна се Бел Иблис. — Сена ще дойде с мен, но по пътя ще ви покажем стаята. Освен ако не искате да ви дам водач.
— Ще се справим и сами — увери го Хан.
— Добре. После някой ще дойде да ви повика за вечеря. Ще се видим по-късно.
Изминаха половината път до определената им барака в мълчание и накрая Ландо каза:
— Хайде, кажи си всичко и да приключваме.
— С кое? — изръмжа Хан.
— С мъмренето, че не се преклоних и не раболепничих пред приятеля ти, сенатора — отвърна Ландо. — Направи го и да свършваме с глупостите, защото трябва да поговорим сериозно.