Изведнъж Пелаеон се досети:
— Местоположението на съкровищницата в планината Тантис.
Траун кимна:
— Само това би заслужавало толкова усилия от тяхна страна. Но във всички случаи ние не можем да си позволим да поемем този риск, поне в този изключително важен момент.
— Съгласен съм, сър — на контролното табло на капитана премига червена лампичка. Навигационният и техническият екип бяха готови. — Да напуснем ли орбита?
— Веднага щом сте готови, капитане.
Пелаеон кимна на щурмана:
— Потегляйте. Курсът е подаден от навигационния компютър.
През илюминаторите се виждаше как планетата под тях бързо се отдалечава. На контролното табло светна лампичка.
— Адмирале, пристигна съобщение от „Непреклонен“, от системата на Абрегадо. Заловили са един от товарните кораби на Карде. Всеки момент ще получим резултата от предварителния разпит на пилота — капитанът набързо прегледа остатъка от доклада: — Твърде къс е, сър.
— Благодаря — отвърна с леко задоволство Траун, който преглеждаше съобщението на екрана на своето командно табло.
Той все още четеше доклада, когато „Химера“ извърши скока в хиперпространството. Четеше го много, много внимателно.
ГЛАВА 17
До този момент Мара не беше кацала на космодрума в Абрегадо, но след като се разходи по улиците, реши, че изцяло си заслужава ужасната репутация.
Не че това си личеше на повърхността, напротив, мястото беше подредено и почти болезнено чисто, с дразнещата антисептична чистота, която показваше, че е била наложена отгоре по заповед на правителството, а не е възникнала по желание на местните жители. Всичко наоколо изглеждаше мирно и спокойно, въпреки че по околните улици патрулираха униформени войници.
Но под блестящата повърхност личеше гнилата сърцевина, долавяше се по потайното държане на местните хора, по колебливата отсечена походка на униформените войници, по прикритите погледи на цивилните и все пак биещи на очи хора от службите за сигурност. Космодрумът, а по всяка вероятност и цялата планета бяха обхванати здраво в примката на оръжието.
Истински тоталитарен режим, от който хората отчаяно се опитваха да избягат. Място, в което човек е готов да предаде съседа си, за да спечели еднопосочен билет за напускане на планетата. Така че, ако някой местен жител случайно научеше, че на космодрума под носа на органите за сигурност спокойно си седи контрабандистки кораб, след десетина крачки всички наоколо щяха да се нахвърлят върху Мара.
Тя вървеше към олющена врата с избледнял надпис „Площадка за кацане 21“ и се надяваше, че това няма да се окаже капан. Никак не й се мреше на такова отвратително място.
Вратата беше отключена. Мара си пое дълбоко дъх. Ясно осъзнаваше присъствието на двамата пазачи на по- малко от десет метра от нея.
Корабът наистина беше „Небесен път“. Изглеждаше също толкова очукан и разнебитен, както когато се наложи Фин Торв да го изостави в шейсет и трета площадка на космодрума. Мара набързо го огледа, провери всички скрити местенца и ниши, където някой би могъл да се скрие, и накрая се обърна към тъмнокосия млад мъж, седнал удобно в едно кресло до спуснатата стълбичка. Дори в тази обикновена отпусната поза той не можеше да скрие излъчването на военен, което лъхаше от него.
— Здравейте — извика той и свали електронния бележник, от който четеше. — Добър ден за полет. Искате да наемете кораб ли?
— Не — отвърна тя и се приближи към него, като се опитваше да гледа едновременно във всички посоки. — по-скоро бих го купила. Какъв модел е тази летяща кутия за шапки?
— „Харкнърс Баликс“ модел триста и три — отвърна мъжът, като се постара да изрази с гласа си наранена гордост. — Ха! Летяща кутия за шапки!
Не ставаше за актьор, но явно се забавляваше с тайнствената конспирация. Мара стисна зъби и за сетен път прокле Торв, задето беше измислил толкова абсурдни пароли за разпознаване.
— На мен ми прилича по-скоро на модел деветстотин и седемнайсет — продължи тя, придържайки се към паролата. — Или дори на деветстотин двайсет и две.
— Не, деветстотин и три е — настоя мъжът. — Чичо ми правеше въздушните възглавници на механизма за кацане. Влез вътре да ти покажа как да го познаваш.
— Добре — измърмори под нос Мара и го последва нагоре по стълбичката.
— Радвам се, че най-накрая дойде — подхвърли непознатият през рамо. — Тъкмо започвах да си мисля, че са те хванали.
— И сега може да стане, ако не си затвориш устата — изръмжа Мара. — Говори по-тихо!