Пристигнаха на уговорената среща двайсет и два часа след като бяха напуснали Абрегадо. Това беше последното място, което Мара беше очаквала да види, последното място в галактиката, където би искала да отиде отново. Защото тук беше загинала нейната вселена.
Ендор.
— Върховният адмирал ще ви приеме веднага — каза командирът на щурмоваците, отстъпи встрани от отворената врата и й махна да влезе. Мара хвърли поглед към безмълвния телохранител ногри, застанал от другата страна на вратата, и пристъпи вътре.
— Аха — възкликна тихо добре познат глас откъм командното табло в средата на залата. Върховният адмирал Траун седеше обграден от двоен кръг екрани. Блестящите му червени очи, които изпъкваха над бялата адмиралска униформа, се впиха в нея. — Влез.
Мара не помръдна.
— Защо ме доведохте на Ендор? — попита рязко тя. Блестящите очи се присвиха леко:
— Какво каза?
— Чухте ме — отвърна Мара. — Тук загина императорът. Защо избрахте това място за среща?
Адмиралът се замисли и заповяда:
— Ела насам, Мара Джейд.
В гласа му се таеше огромна сила и Мара откри, че несъзнателно се приближава към Траун.
— Ако това е някаква шега, тя издава долнопробен вкус — изплю тя. — А ако е проверка, да приключваме по-бързо.
— Нищо подобно — отвърна Траун. Мара стигна до външния кръг екрани и спря. — Изборът на Ендор за място на срещата беше наложен от обстоятелства, които нямат нищо общо с теб — синьо-черната му вежда се вдигна леко:
— Макар че може би не е така. Все още предстои да бъде установено. Наистина ли усещаш присъствието на императора тук?
Мара си пое дълбоко дъх, въздухът нахлу болезнено в дробовете й. Дали Траун виждаше колко я наранява това място? Колко пълна със спомени и усещания си оставаше системата на Ендор? Дали изобщо за него би имало някакво значение, дори и да го знаеше? Той наистина разбираше, Мара го усещаше от начина, по който я гледаше. Но тя изобщо не се интересуваше какво си мисли адмиралът.
— Усещам доказателствата за гибелта му — отвърна тя.
— Не е приятно. Хайде да свършваме по-бързо, за да мога да се махна колкото може по-скоро.
Той сви устни, вероятно се забавляваше с увереността й, че ще напусне „Химера“.
— Чудесно. Да започнем с някакво доказателство за претенциите ти.
— Дадох на капитана на „Непреклонен“ секретна парола с пълен достъп — напомни му тя.
— И затова си тук вместо в затворническа килия — отвърна Траун. — Паролата не е доказателство.
— Добре тогава — кимна Мара. — С вас сме се срещали веднъж по време на откриването на новото крило на събранието в императорския дворец на Корускант. На церемонията императорът ме представи като Лиана, една от любимите му танцьорки. по-късно, по време на един ритуал, извършен в тесен кръг, ви разкри истинската ми самоличност.
— И какъв беше този ритуал?
— Вашето тайно обявяване за върховен адмирал.
Траун облиза устни. Погледът му не се отделяше от лицето й.
— И на двете церемонии ти беше облечена в бяла рокля. Като изключим шарфа, роклята имаше само едно украшение. Спомняш ли си какво беше то?
Мара се замисли.
— Малка брошка на рамото — каза бавно тя. — На лявото рамо. Доколкото си спомням, беше модел на Ксикуин.
— Точно така — Траун се протегна към контролното табло и докосна някакъв клавиш. Изведнъж стаята се изпълни с холограми на брошки, закачени на украсени колони. — Брошката, която носеше онази вечер, е някъде тук. Намери я.
Джейд преглътна и се обърна бавно, за да се огледа наоколо. За ролята си на член на антуража на императора беше притежавала буквално стотици модерни рокли. Да си припомни едно украшение към тях…
Поклати глава, опитвайки се да изчисти съзнанието си от неприятните усещания, които я притискаха. Като дете имаше чудесна памет, която императорското обучение беше направило още по-добра. Събра мислите си, изолира тревожното излъчване на това място и се съсредоточи…
— Тази — посочи тя нежен филигран в жълто и синьо.
Изражението на Траун не се промени, но той се поотпусна в креслото.
— Добре дошла отново при нас, Ръка на императора — поздрави я той, докосна контролното табло и великолепната колекция произведения на изкуството изчезна. — Доста време ти бе нужно, за да се завърнеш.
Блестящите червени очи се впиха в нея, въпросът не беше зададен, но беше очевиден.
— Какво щях да намеря тук, ако бях дошла по-рано? — отвърна Мара. — Кой освен един върховен адмирал би ме приел?