Съдбата им беше направила неочакван подарък, но Лея не можеше да се отърси от подозренията си. От думите на върховния адмирал в дукхата тя остана с впечатлението, че той ще остане тук, докато не изтече срокът на публичното поругаване на Кабарак, след което щеше да започне разпитът му на кораба. Може би беше променил решението си и беше взел Кабарак по-рано като символичен жест на презрение към традициите на ногрите. Но майката твърдеше, че Кабарак все още е изложен на публично поругаване в центъра на Нистао.
Освен ако не я беше излъгала. Или пък може би я бяха излъгали нея. Но ако върховният адмирал подозираше майката толкова, че да я излъже, защо върху тях все още не се беше стоварил ескадрон имперски войници?
Лея си имаше работа с истински върховен адмирал с всичката хитрост, коварство и тактически гений, подсказвани от ранга му. Цялата операция можеше да се окаже внимателно подготвен капан и ако наистина беше така, тя щеше да го разбере едва след като паднеше в него.
Заповяда си да спре дотук. Ако се оставеше да я заслепят митовете за непогрешимостта на върховните адмирали, щеше да блокира мисленето си. Дори един върховен адмирал би могъл да сгреши и тя се сещаше за стотици причини, които биха могли да го накарат да напусне Онор. Например да се е провалила някоя операция от кампанията му срещу Новата република или да се е случило нещо друго, което е изисквало личната му намеса. Или просто бе заминал заради някаква спешна задача с намерение да се върне след ден-два.
Във всички случаи сега беше времето да нанесат своя удар. Ако успееха да намерят по какво да ударят. Чубака изръмжа едно предположение.
— В никакъв случай — поклати глава Лея. — Все едно да нападнем космическа станция. Не бива да допуснем големи щети над Нистао и населението.
Уукито изръмжа нетърпеливо.
— Не знам какво друго бихме могли да направим — каза тя. — Но смъртта и масовите разрушения няма да доведат до нищо, освен да ни върнат там, откъдето тръгнахме, преди да дойдем тук. Това със сигурност няма да убеди ногрите да напуснат Империята и да се присъединят към нас.
Погледна покрай скупчените колиби към далечните хълмове. Кафявата трева холм нежно се полюшваше на вятъра. Блестящите на слънцето тантурести фигури на десетина обеззаразяващи робота работеха здраво, като с всеки замах загребваха около четвърт кубически метър от горния отровен слой на почвата, прекарваха го през някаква непозната каталитична магия във вътрешността си и изхвърляха зад себе си чиста почва. Бавно, но сигурно извеждаха народа на Онор от ръба на унищожението, пред което се беше изправил. И освен това ясно напомняха — ако някой изобщо имаше нужда от такова напомняне — щедростта на Империята към ногрите.
— Лейди Вейдър — измяука дрезгав глас зад нея.
Лея подскочи.
— Добро утро, майко — кимна тържествено тя. — Как сте днес?
— Не усещам никаква слабост — отговори лаконично ногрито.
— Чудесно — думата прозвуча не на място.
Майката на рода не беше толкова невъзпитана, че да се оплаче гласно, но беше абсолютно ясно, че според нея тя е в позицията на губещ, че я чака безчестие и дори смърт на целия й род веднага щом върховният адмирал разбере какво е направил Кабарак. Лея знаеше, че е само въпрос на време майката да стигне до заключението, че най-доброто за нея е да предаде натрапниците на Империята.
— Как вървят плановете ви? — попита майката на рода. Лея погледна Чубака.
— Напредваме — каза тя. В известен смисъл това беше истина. Отхвърлянето на всички досегашни планове един по един наистина можеше да се определи като напредък. — Но остава още много работа.
— Разбирам — кимна майката, погледът й се плъзна покрай сградите. — Вашият дроид прекарва доста време с останалите машини.
— Тук няма толкова много работа за него, колкото предполагах — отвърна Лея. — Голяма част от ногрите говорят основния език по-добре, отколкото очаквах.