— Срокът на публичното поругаване е удължен с още четири дни — прошепна майката. — След два дни луните ще са най-слаби. най-добре ще е да изчакате дотогава.
Лея я погледна изненадано. Майката срещна решително погледа й. Лицето й беше непроницаемо.
— Значи ми предлагате помощта си? — попита Лея.
— Във вас има чест, лейди Вейдър — отвърна тихо майката. — Ще дойда с вас заради живота и честта на третия ми син. Много е вероятно да загинем заедно.
Лея кимна, сърцето й се обливаше в кръв:
— Може и така да стане.
Но тя нямаше да загине. Майката на рода и Кабарак можеха да умрат, а вероятно и Чубака. Но нея ногрите щяха да заловят жива, за да я запазят като подарък за своя господар върховния адмирал. Той щеше да се усмихва, да й говори учтиво и накрая да вземе децата й.
Тя зарея поглед в полята, искаше й се Хан да е с нея. Чудеше се дали някога щеше да разбере какво се бе случило тук.
— Елате — каза майката. — Да се върнем в къщата. Има много неща за Нистао, които все още ви предстоят да научите.
— Радвам се, че най-накрая се обадихте — прозвуча от говорителя на „Дамата на късмета“ гласът на Уинтър, леко изкривен от зле настроеното устройство за кодиране. — Започнах да се тревожа за вас.
— Добре сме, просто известно време се налагаше да се промъкваме тихомълком — увери я Хан. — Някакви проблеми при вас?
— Не повече, отколкото при заминаването ви — отвърна Уинтър. — Имперската флота продължава да напада конвоите ни и никой не знае какво да направи, за да ги спре. Фейлия се опитва да убеди съвета, че може да се справи по-добре с отбраната от хората на Акбар, но досега Мон Мотма не е приела предложението му. Имам чувството, че някои от членовете на съвета започнаха да подозират защо той се стреми към всичко това.
— Добре — изръмжа Хан. — Да се надяваме, че ще го накарат да млъкне и отново ще направят Акбар главнокомандващ.
— За съжаление Фейлия все още разполага с достатъчно подкрепа, за да ги пренебрегне изцяло — каза помощничката на Лея. — Особено сред военните.
— Така е — Хан се напрегна: — Има ли новини от Лея?
— Още не — отвърна Уинтър и той долови скритото напрежение в гласа й. Тя също беше разтревожена. — Но се чух с Люк. Всъщност затова исках да се свържа с вас.
— Да няма някакви неприятности?
— Не знам, съобщението е доста кратко. Иска да се срещнете на Ню Кав.
— На Ню Кав ли? — Хан намръщено погледна покритата с облаци планета под тях. — Защо?
— Не пише. Просто да се срещнете в, цитирам: „център за обмяна на пари“, край на цитата.
— Какво? — Хан изненадано се обърна към Ландо. — Какво може да означава това?
— Става въпрос за заведението „Мишра“, където се срещнах с него, докато ти преследваше Брейлия — отвърна Ландо. — Ще ти разкажа подробностите после.
— Чакай малко — намеси се Хан, когато Ландо се приготви да отговори на Уинтър. — Значи той не е говорил с теб лично?
— Не, съобщението беше писмено — отвърна тя. — И освен това не беше шифровано.
— Люк няма на изтребителя си устройство за кодиране, нали? — попита Ландо.
— Не, но може да кодира съобщението с някакъв дипломатически код на Новата република — каза Хан. — Това за обмяната на пари само вие двамата ли го знаете?
— Ние двамата и още стотина — призна Ландо. — Мислиш, че е капан ли?
— Възможно е. Добре, Уинтър, благодаря. Отсега нататък ще се свързваме по-често.
— Чудесно. Пазете се!
— Разбира се!
Хан въздъхна и погледна към Ландо.
— Корабът е твой, приятелю. Какво предпочиташ: да се смъкнем долу и да проверим или направо да отпрашим към плаващото казино, за което така си мечтаеш.
Ландо със съскане пое въздух между стиснатите си зъби.
— Май нямаме голям избор — каза той. — Ако съобщението е от Люк, сигурно става дума за нещо важно.
— А ако не е?
Ландо се ухили мрачно.
— Е, и преди сме се измъквали от имперски капани. Хайде да кацнем и да проверим.
След начина, по който избягаха от Илик преди няколко дни, беше съмнително дали местните власти ще останат очаровани да видят отново в града си „Дамата на късмета“. За щастие Ландо доста добре бе оползотворил свободното време през последните два дни и когато кацнаха на космодрума, компютърът чинно записа пристигането на яхтата „Прищявката на Тамара“.
— Чудесно е, че се връщаме — подхвърли сухо Хан, когато двамата с Ландо слязоха по стълбичката. — Не е зле да се поогледаме, преди да хлътнем в заведението.