— Много добре — отвръщам аз.
Въпросите трябва да се впишат с официалната история, че събираме „повече“ информация за жертвите. Те са общи и безопасни: „Учила ли е в колеж?“, „Има ли деца?“, „Какви социални групи е посещавала?“. Насред тези въпроси обаче е скрит онзи, който наистина ни интересува: „Каква е била религията ѝ?“.
— Така няма да привлечем вниманието на медиите — казва Джезабел, — а и семействата няма да имат проблем, поне повечето, да отговорят.
— Направи го.
— Няма никакви бръмбари в църквата, алилуя — провиква се Кали по телефона. — Въпреки това намерих едно място в изповедалнята, където дървото наскоро е било запълнено с маджун.
— Отпечатъци? — питам аз, изпълнена с надежда, макар да ми е повече от ясно, че такива няма да има.
— Съжалявам, няма. А и маджунът, колкото и интересно да звучи, не означава нищо. Няма как да определя от колко време е там. Възможно е да е от месеци, дори години.
— Не е от дни, така ли? — питам аз и отново се сещам за собствената си изповед.
— Не, много по-стар е.
— Струва ми се голямо съвпадение, че е там.
— Какво искаш да направя?
— Ела на местопрестъплението при нас — отвръщам аз.
Кали мълчи известно време.
— Направил го е? Дете?
— Така изглежда.
— Дай ми адреса.
32.
Семейство Кавано живеят в един от крайните квартали на Бърбанк, в двуетажна къща, построена в началото на осемдесетте, която е била реновирана. Намира се на една от онези малки улици, които са уникални за Лос Анджелис: тихи, отделени, с дървета, но само на три пресечки от всичкия бетон, стомана и лудницата, лудницата, лудницата.
— Медийните лешояди вече кръжат — отбелязва Алън.
— Малко бяло момиче от средната класа, намерено мъртво — обобщавам аз. — Това си е водеща история в цяла Америка.
Пускат ни да минем огражденията, които имат за цел да държат медиите настрани. Съседите са излезли на ливадите си, ужасени от новината, че някакво чудовище се е доближило толкова много, и се благодарят, че е избрало чуждо дете, а не тяхното. Те не могат да отместят погледи от случващото се.
— Три черно-бели — сочи Алън. — Вероятно жандармерията. Две без отличителни знаци. Едната е градска кола, навярно на някого от медиите. Другата трябва да е на детектива по случая. — Поклаща глава. — Не искам да съм на негово място точно сега. Изпръхтявам.
— На негово? Ами на наше?
— Когато си ченге, е различно. Ние сме от ФБР. Можем да си свършим работата и да си тръгнем. Тези детективи трябва да останат под светлините на прожекторите.
— Никога не съм гледала така на нещата.
— Как искаш да го направим?
Оглеждам наоколо. По-голямата част от журналистите правят снимки на къщата, квартала, полицейското присъствие. Над главите ни кръжат хеликоптери. Новинари стискат микрофоните си и обобщават всичко, което знаят до момента. Точно сега те са най-малкият ми проблем. Продължавам да се оглеждам и намирам онова, което ме притеснява.
— Скивай — промърморвам аз. — Имаме няколко от умните.
Искам да кажа, че са дошли „истински журналисти“, онези, които отделят повече време на разглеждането, отколкото на говоренето, и ходят с вдигнати носове, за да не пропуснат дори най-малката миризма, която ще ги отведе до добрата история. Тази, която забелязвам, е жена. Блондинка, в средата на трийсетте, облечена е в шити панталон и сако. Тя не гледа къщата, а право в колата ни. Виждам я, че говори на оператора си и сочи към нас. Няма как да ни види през затъмнените прозорци, но някак си знае кои сме.
— Не можем да се крием от камерата на тази цяла вечност — казва Алън.
— Май си прав — въздишам аз. — Хайде да намерим кой ръководи парада, да видим какво става и да се махаме.
Слизаме от колата и тръгваме по алеята. Опитвам се да съм извърната от камерите, но се отказвам, защото вече ни заснеха, докато слизахме. Стигаме до вратата, но някакво ченге в униформа ни спира.
По-възрастен е, мисля си аз, с повече опит. Оставили са на пост човек, който може да мисли.
— Какво става, Алън? — пита той с намръщена физиономия.
Едър е. Не толкова, колкото колегата ми, но е доста широк в раменете. Косата му е бяла, а лицето грубо и неумолимо. Бих го определила като глупав човек, ако не са очите му. Пронизващи, интелигентни и недружелюбни.
— Трябва да се видя с човека, който ръководи парада, Рон — отвръща Алън.
Ченгето се ухилва едва.