Някой или нещо не са го разбирали в живота му. Някой или нещо, които са му били много близки, важни и свързани с представата му за него самия. Последствията от това са го разгневили и сега иска посланието му да не бъде заметено отново под килима.
Какво е посланието?
Няколко прости думи. Вече ги каза по няколко различни начина. Чувам ги като камбана в главата си: Не лъжи Бог.
Има един недостатък в логиката му, осъзнавам едва сега, една огромна, зееща дупка в твърденията му: хората, които уби, вече бяха изповядали греховете си. Направиха това, което им казваше, че трябва да бъде сторено. Коленичиха в изповедалнята и дадоха всичко от себе си, за да намерят кураж и да изрекат тежките думи.
Може би убиецът не е смятал, че жертвите му са били грешници. Вероятно те не са пример какво не трябва да се прави, а какво трябва да бъде направено. Може би фактът, че вече се бяха изповядали и си бяха осигурили място в рая, му позволяваше да убива, без да чувства вина, осигуряваше му оправданието, от което се нуждаеше, за да наруши една от заповедите, с която, изглежда, всички сме съгласни: „Не убивай!“.
Или може би, мисля си аз, тук нещата отиват по дяволите. Може би това е мястото, на което спира да действа логично и започва да се държи като луд. Създал е църква от идеи, но я е построил от убийства, с костите на жертвите си.
Може би, мисля си аз, въпреки всичките му речи за истината той е този, който лъже най-много.
Усмихвам се на тази мисъл. Харесва ми идеята, че изневерява на себе си и принципите си. Много ми харесва.
Ти не си различен. Поглеждам всички тези имена и виждам точно това. Също като останалите чудовища и ти не говориш с Бог, не говориш с мен; в крайна сметка говориш на някого, когото си познавал, и независимо колко много пищиш, той вероятно няма да те чуе.
Часът е десет. Всички сме се събрали в Офиса на смъртта и слушаме Джеймс, който обяснява какви са резултатите от телефонните обаждания.
— Успяхме да потвърдим точните църкви за около деветдесет процента от жертвите, убити през последните пет години. По-назад от тези пет години процентът е доста по-малък, защото свещениците са се сменяли.
Не се бях замисляла за това, но има логика. Католическата църква сменя персонала си също като всяка друга институция.
— Искам да отбележа, че свещениците от църквите, които жертвите са посещавали, си спомниха за тях без особено напомняне. Почти винаги става въпрос за жени в тежки моменти от живота им, които са се променили към добро. Има и някои изключения, разбира се, но в общи линии е така.
— Това съвпада с начина му на работа — съгласявам се аз. — Онези, които са се пречиствали, са променяли посоката в живота си.
— Подбирал е добре църквите. Повечето от тях, с няколко изключения, много приличат на „Спасителят“. Управлявани са от свещеници, които се опитват да помогнат на изпадналите в тежко положение.
— В тези църкви е била най-голяма вероятността да попадне на изключително проблемни хора — отбелязва Алън. — Такива, които няма да липсват на никого.
— Ето ги и лошите новини. Никой от свещениците, с които разговаряхме — нито един — не си спомня някой съмнителен индивид по времето, когато жертвите са изчезнали.
— Съвсем нищо ли не помнят? — питам аз.
— Не. Бяхме пределно ясни какво търсим. „Спомняте ли си някого, който е напуснал горе-долу по същото време, когато тази жертва е изчезнала?“ Нито един положителен отговор на този въпрос.
Изумена съм. Не съм изненадана, че повечето не са забелязали нищо. Бил е внимателен, а хората не са особено наблюдателни… но никой да не си спомня нищо? Това е много странно.
— Имало ли е някакви чистачи?
— Попитахме и това, разбира се. Повечето от тези църкви са прекалено бедни, за да плащат на някого да чисти. Сами вършат тази работа.
Поклащам глава.
— Да опростим малко нещата. Нуждаел се е от достъп и е трябвало да се впише. Особено в подобна среда. Тези църкви са малки, а енориашите са задружни. Ще е много трудно някой непознат да се присъедини към тях и да не изпъкне.
— Може да се преструва на един от тях — предполага Кали. — На отхвърлена душа като всички останали.