— Тогава защо свещениците не си спомнят нищо? Той е щял да си тръгва, след като си е свършил работата. Освен това, ако съдим по отец Йейтс, си имаме работа със свещеници, които са свикнали да си държат очите широко отворени. Наясно са, че не проповядват пред паство от невинни овчици.
— Всичко това е много разочароващо — отбелязва Джезабел.
Мобилният на Джеймс иззвънява.
— Да? Какво? Добре. Благодаря. — Затваря. — Това бяха „Компютърни престъпления“. Имаме нов опит от страна Проповедника да качи клип на User-tube. Прихванали са го и сега ми го изпращат на имейла. Казаха, че е различен.
— В какъв смисъл? — питам аз.
— В този няма жертва, но ни съобщава, че съвсем скоро ще има такава.
— Виждам, че служителите на реда продължават да работят усърдно, за да премахват видеоклиповете ми от уебсайта, на който реших да ги публикувам. Това е разбираемо и определено не е неочаквано. Вече няма чак толкова голямо значение. Онези клипове, които качих, намериха своя път до хард драйвове по целия свят. Споделят се чрез новинарски групи, имейли и други сайтове за видеоклипове. Такова е естеството на интернет и причината да го избера като своя медия. Осъзнавам обаче, че това става все по-трудно. Силите на реда ще се опитват да спират посланията ми. Но и това не е неочаквано. Поради тази причина този видеоклип е изпратен директно на вас, онези, които ме преследвате. Осигурих ви всичко необходимо, за да ме намерите. Ако не го сторите, в следващите четиресет и осем часа ще убия отново. — Проповедника млъква за миг. Палецът му спира да се движи върху броеницата. — Ще го кажа пак: дадох ви всичко, от което имате нужда, за да ме откриете. Досега трябва да ви е станало ясно, че никога не лъжа и спазвам обещанията си. Намерете ме.
Клипът свършва.
— Защо иска да бъде заловен? — пита Кали.
— Това е следващата крачка — отвръщам аз. — Сега си мислите, че има публика. Почакайте да влезе в затвора. Ще се превърне в истинска знаменитост. Идеите му ще се разпространяват свободно, докато не забият иглата на смъртта в ръката му.
— Това ще го превърне в мъченик. Едва ли ще има нещо против подобна съдба — отбелязва Джеймс.
— Да се върнем на дъската — казвам аз и отново започвам да крача напред-назад. — Каза ни, че можем да го намерим с информацията, с която разполагаме. Също така ни увери, че никога не лъже. Съмнявам се наистина да е така, но в този случай му вярвам, защото той иска да го заловим. Пропускаме нещо. Какво е то?
Алън въздиша.
— Никога не съм бил особено добър в логическите задачи. Дай ми списък с хора за разпит и ще се радвам да работя, докато краката ми се подбият. Това е твоя територия, Смоуки. Твоя и на Джеймс.
— Трябва да е нещо просто — казва Джеймс и разглежда написаните на дъската имена. — Пропускаме го, защото е очевидно. Както пропуснахме, че изповедалните са източникът на информацията му. Те бяха пред очите ни през цялото време, затова не ги видяхме; бяха част от пейзажа.
— Прекалено очевидни — изрича Джезабел.
— Точно. Крие го пред погледа ни чрез съвсем лека дегизировка. Това нещо си е на правилното място, а ние неправилно търсим друго.
Спомням си какво казах в началото на заместник-директора относно Проповедника. Казах му, че е бил дегизиран на самолета с нещо простичко и вероятно с една-единствена отличаваща се особеност.
Нещо вътре в мен щраква.
Опитвала съм се да описвам този феномен на други хора, момента, в който внезапно осъзнавам нещо. Имам чувството, че губя време, сякаш част от съзнанието ми се изключва за милисекунда. Винаги съм се чудила какво се случва в тази милисекунда. Какво пропускам? Отговорът е прост: нещото, което трябва да видя, е пред мен, но все още не съм готова да го разбера. Възвръщам си изгубеното време, когато това се случва.
Току-що се случи точно това и се чудя: какво трябва да разбера? Какво е това нещо, което трябва да видя?
— Говори ми, Джеймс — промърморвам аз. — Изброй ми частите на проблема една по една.
Той не ме пита защо; вървели сме по този път и преди.
— Избира жертвите си според изповедите им. Способен е на това, защото поставя подслушвателни устройства в изповедалните в църквите, които се опитват да помагат на по-проблемните хора от обществото. Паствата на тези църкви обикновено са малки задружни общности.
— Спри. Защо са толкова задружни?
— Заради общо минало?
— По-просто е от това — отговарям аз. — Те имат само самите себе си. Никой друг не ги приема такива, каквито са, с всичките им проблеми и недостатъци.