— Това ще е голямо съвпадение — отвръща изпълнен със съмнение Алън.
Поклащам глава.
— Няма начин. Тя е част от това.
Трупаме точки, мисля си. Наближаваме развръзката. Всичко набира скорост.
— Кали, ти идваш с мен в „Спасителят“. Вземи си нещата. Алън, свържи се с отец Стрейн във Вирджиния. Накарай го да си спомни за някого, който е бил свързан или се е интересувал от Лиза. Подхвани нещата от другия край — търси последния човек, когото би заподозрял в нещо подобно.
— Смятай го за свършено.
Отец Йейтс продължава да изглежда обезпокоен. Чувствам се зле, защото ще му разваля още повече настроението.
— Андреа Тру е фалшиво име, отче — съобщавам му аз.
— Това не е толкова необичайно тук.
— Няма никаква Андреа Тру, работила за полицейски участък в Охайо.
Свещеникът прокарва ръка през косата си. Очите му намират Исус. По колко пъти на ден поглежда към този олющен Спасител в търсене на утеха?
— Смяташ, че е работила с Проповедника, нали?
— Да.
Обяснявам му как съм стигнала до това заключение. Той посърва все повече и повече, докато му разказвам вероятния начин на работа на убиеца: проникване в паството, поставяне на подслушвателни устройства в изповедалнята, избиране на жертва, сближаване с нея, предаване на тази жертва на партньора ѝ и навъртане наоколо още известно време след изчезването на жертвата, за да не буди подозрение. Отец Йейтс не желае това да е истина, но е работил прекалено дълго с отритнати от обществото хора, за да пренебрегне доказателства за извършени злини, когато му бъдат предоставени.
— Има логика във всичко, което казваш, Бог да ми е на помощ. Андреа си тръгна на следващия ден, след като говорихте с нея. Каза, че е време да се прибере у дома и да възобнови отново живота си. — Гласът му е изпълнен с горчивина. — Доверих ѝ се. Приех я, дадох ѝ причастие и я опростих. Прегърнах я, когато ми разказа за мъртвия си син и докато плачеше за него.
Кали не е промълвила до момента.
— Понякога са чудесни актьори, сладкишче — казва тя. — Проблемът не е в това, че си сляп или глупав, просто те са способни на заслужаващо „Оскар“ изпълнение, когато е необходимо.
Отец Йейтс я дарява с тъжна усмивка, но е повече от ясно, че не намира никаква утеха в думите ѝ.
— Как мога да ви помогна?
— Смятам, че Андреа е оставила нарочно нещо за нас. Краят на играта за тях наближава. Те искат да ги хванем, но също така искат да се потрудим. Той каза, че ни е осигурил всичко необходимо, за да ги намерим.
— Има ли нещо тук, около което Андреа постоянно се е навъртала? — пита Кали. — Нещо, което е докосвала често или му е обръщала прекалено голямо внимание?
Очите на свещеника се ококорват.
— Кажете ни какво е, отче? — питам аз.
— Потирът. Тя помоли да го чисти. Каза, че обича да докосва потира, че я кара да се чувства по-близо до Бог.
— Това вероятно е било истина — казвам аз.
— Може ли да го видим? — пита Кали.
— Разбира се. Изчакайте тук, моля.
Отец Йейтс излиза и след малко се връща с чанта, завързана с връв. Прави ни знак да отидем до олтара.
— Оставете го долу, отче — моли го Кали.
Той изпълнява молбата ѝ.
Колежката ми си слага ръкавици. Не бърка в чантата, за да извади потира, а вместо това отваря горната ѝ част и я смъква до долу. Потирът е златен и проблясва дори на слабата нощна светлина на църквата.
Кали изважда флуоресцентно фенерче и изследва повърхностите му с него.
— Няма нищо отвън — констатира тя. — Нито петънце.
Изпълва ме разочарование, но то бързо е заменено от една идея.
— Провери дъното, под основата. Обзалагам се, че повечето хора пропускат това място, докато го чистят. Ако е искала да ни остави следа, то в такъв случай го е направила на място, което няма да бъде почистено случайно.
Кали вдига потира и го подлага на светлината. Поглежда ме и се усмихва.
— Бинго. Имаме хубав и ясен като летен ден отпечатък.
През тялото ми преминава електричество. Все още не е дошъл краят на играта, но сме се насочили към него.
Кали поръсва отпечатъка със специалния си прах и го прехвърля на тиксо. След това залепя тиксото на бяло картонче. Прави дигитални снимки на отпечатъка, за да имаме резервно копие, ако се случи нещо с картончето.
Светкавицата на фотоапарата изглежда някак си чужда на това място. Исус и олтарът се появяват за миг на проблясъка и отново се завръщат в сенките, създадени от пламъка на свещите. Потирът просветва, все едно е погълнат от огън.