Гледам го втренчено и се чудя кога точно се случи това? Как се озовах тук? Когато бях момиче, пиех от подобна чаша и смятах, че по този начин се приближавам до Бог. Сега означава, че съм по-близо до едно чудовище.
Това избор ли е, питам себе си. Чудовищата или Бог? Възможно ли е да се доближавам толкова много до тях, да ги разбирам толкова добре и все още да има място вътре в мен за божественото?
Светкавицата проблясва отново и аз потръпвам на болезнената ѝ брилянтност — светлина, която няма нищо общо с Бог, съвсем нищо.
— Това е всичко, от което имам нужда — казва Кали.
Обръщам се към отец Йейтс.
— Трябва да вземем потира, отче.
Той се намръщва.
— Направете го. Доколкото зависи от мен, повече никога няма да бъде използван.
— Нима отпечатъкът ѝ заличава присъствието на Бог? Мисля, че ѝ приписвате доста голяма сила.
Свещеникът намира онази усмивка, с която ме даряваше през цялото време, през което го предизвиквах със собственото си неверие и горчивина. Една лъжица толерантност, две щипки състрадание, доброта, доброта и здраво разбъркване.
— Не, не е заради това. Просто няма да позволя някаква част от тях да съществува заедно с този свят момент. Не го заслужават.
Мисля, че разбирам какво има предвид. Отец Йейтс беше обезпокоен от последните събития, но вярата му никога не е била в опасност. Недоверието в Бог е в моята градина, той винаги е бил лоялен.
— За какво ще се молите сега, отче?
— За правосъдие, разбира се.
Изкривявам уста, докато се изпълвам с още от тази мрачна горчивина. Като че ли няма край.
— Моето правосъдие или това на Бог?
— Няма нужда да се моля за Неговото. То е сигурно. Ще се моля за твоето.
— Много сме близо — казва Кали, докато шофираме обратно към службата. — Съвсем скоро ще разберем кои са.
— Да.
— Сигурно е хубаво да притежаваш вярата на този човек.
— Предполагам, че е така. Да считам ли, че ти не вярваш като него?
Приятелката ми се засмива и лапа хапчето викодин, което държи в ръката си.
— Вярвам в себе си и в неколцина избрани, което си е достатъчно трудно.
По дяволите, мисля си аз.
— Ами ти? — интересува се тя.
— Питай ме пак, след като го заловим. Ще ти кажа нещо, ако обещаеш да си държиш голямата уста затворена.
— Това е най-тежката обида, която съм чувала — въздиша тя. — Но ще ти позволя да ми кажеш.
— Двамата с Томи смятаме да живеем заедно. В разгара на всичко това поне успях да разбера чувствата си и няма как да не призная, че отец Йейтс изигра голяма роля.
Кали остава мълчалива за момент.
— Много се радвам за теб, Смоуки.
Гласът ѝ е изпълнен с облекчение, изпуска напрежението и това ме озадачава, докато не я поглеждам и не разбирам.
— Тревожиш се прекалено много за мен, Кали. Щях да се оправя.
— Това е… — Тя преглъща, поклаща глава и ме дарява с една от онези мегаватови усмивки. — Това е едно от многото неща, които добрите приятелки правят.
Пресягам се, за да я докосна, но бързо си отдръпвам ръката. Интимността с Кали е съвсем друг танц.
— Да вървим да хванем убиеца, приятелко.
Това можем да го споделим. Няма проблем.
37.
— Отец Стрейн беше много отзивчив — казва Алън. — Когато му обясних какво търся и защо, той веднага се сети. Инвалид. Някакъв тип в количка, който бил пияница и един ден излязъл на улицата, бил блъснат и парализиран от кръста надолу. Сприятелил се с Лиза Рийд.
— Хитро. Защо името му не изскочи, когато Лиза беше убита?
— Бил е умен. Измислил е някаква история, че отива да се сдобри с дъщеря си. Трябвало е да лети за Калифорния, за да се срещне с нея, няколко дни преди пътуването на Лиза. Предполагам, че вече е убил Амброуз, преди да напусне църквата. Вероятно е останал в къщата му, докато Лиза тръгне, и след това я е последвал до Тексас и обратно.
Във всичко това има логика и то подобрява представата ни за него: интелигентен, решителен, организиран. Във всички предишни убийства е изпращал Андреа при жертвите. Тя е била тяхното публично лице. С Лиза е можел да излезе под светлината на прожекторите. Сигурно това е било много задоволително за него.
— Алън, искам двамата с Кали да си размените местата и да провериш отпечатъка от „Спасителят“ в АСПО. Кали, искам да се обадиш на криминолозите в Западна Вирджиния. Нека отидат в църквата на Стрейн и да проверят дали там също има отпечатък.
— Мислиш ли, че ще е на потира?
— Той ще е първото нещо, което бих проверила.
Нашият човек не би устоял. Все пак вече не се крие, нали? Вероятно се е усмихвал, без дори да го съзнава, когато е оставил отпечатъка си за нас.