— Ти трябва да си агент Уошингтън — казва Аткинс и подава ръка на Алън с усмивка. — Не се обиждай, но е трудно да не те забележи човек.
— Често ми го казват.
— Не се съмнявам. — Аткинс се обръща към мен. — А ти си агент Барет.
Погледът му обхожда белезите ми. Отдавна съм свикнала с това. Нямам нищо против определени подгрупи от населението да изучават лицето ми. Ченгетата от отдел „Убийства“ като Аткинс например. Интересът му е искрен и повърхностен. Той ме поглежда и толкова, не се отвращава, нито ужасява. Като повечето лекари. Малките деца могат да ти кажат неща от рода на „Това истинското ти лице ли е?“ или, в случая с повечето деветгодишни момчета, „Уха, яко!“.
— Благодаря ти, че се съгласи да се срещнеш с нас толкова късно — казвам аз и се ръкувам с него.
— Бих направил всичко, което би ми помогнало да реша случая. — В погледа му се появява безпокойство. — Този ме тревожи.
Не се обяснява. Няма нужда да го прави. В нашата работа виждаме много мъртви хора. Няма добър случай в това отношение, но много от труповете се превръщат в призраци.
— Разкажи ни — приканва го Алън.
Аткинс накланя глава на една страна.
— Мога да ви запозная със смъртта ѝ и ще го направя, но първо си помислих, че мога да ви заведа при един човек, който може да ви разкаже за живота ѝ.
— Кой? — питам аз.
— Отец Йейтс. Католически свещеник в Сими Вали, който буквално извади Розмари от канавката.
Алън ме поглежда и повдига въпросително вежда.
— Така и така сме били път дотук — измърморвам шеговито аз, за да прогоня натрупалата се умора, и посочвам колата на Аткинс. — Ти ще караш. Можеш да ни запознаеш със случая по пътя.
Хрумва ми, че американските производители на автомобили няма да останат без работа, докато съществуват полицейските служби. Колата е тунингован „Форд Краун Виктория“, който вече не е в черно и бяло, а само в лъскаво черно, и двигателят под капака му ръмжи сериозно.
Навън е тъмно, луната е изгряла и ние отново пътуваме по магистрала 118. Трафикът не е много тежък; има други автомобили около нас, но разстоянието и поддържаната скорост са добри. В небето няма облаци и луната е пълна. Сребриста е, а не жълта. Светлината ѝ кара някои от скалистите върхове да изглеждат като затрупани със сняг.
Пътувам на предната седалка до Аткинс, а Алън е отзад.
— Розмари Зоненфелд. Неомъжена бяла жена на трийсет и две години, висока метър и шейсет и пет, около петдесет и пет килограма, в добра физическа форма. Намерена е мъртва в апартамента си с торбичка кокаин на нощното ѝ шкафче. На пръв поглед изглежда, че Розмари се е завърнала към старите си навици. Била е проститутка, порноактриса, наркозависима и нимфоманка. Помислих си, че просто е решила да се надруса, и тъй като отдавна не го е правила, просто е взела свръхдоза.
— Има логика — констатира Алън. — Какво те накара да си промениш мнението?
— По-щателната проверка. Токсикологичната картина показа, че в тялото ѝ е имало достатъчно кока да убие кон, но също така е била намушкана от едната страна.
— Интересно — отвръщам аз. Все още не съм готова да споделя информация от случая на Лиза Рийд.
— Да. Също така намерихме кръст. Сребърен кръст, около пет сантиметра дълъг и два сантиметра и половина широк. В задната си част беше гравиран с череп и кръстосани кости и числото 142. Беше вкаран вътре в тялото ѝ.
Също като при Лиза Рийд, мисля си аз. 142? Лиза беше 143.
— Ако всичко това ви се струва недостатъчно, за да се заеме отдел „Убийства“ със случая — продължава Аткинс, — черешката на тортата е, че кръстът е бил вкаран в тялото посмъртно.
— Да, това е доста основателна причина — казва Алън.
— От друга страна, отец Йейтс.
— Какво имаш предвид? — питам аз.
— Йейтс е свещеник, който върши много добра работа с хората, но не е глупак. Караше Розмари да дава урина в една от местните клиники веднъж месечно.
— Наистина? — учудвам се аз. — Звучи ми като доста недоверчив свещеник.
Аткинс се усмихва.
— Отец Йейтс е реалист. Той е истински вярващ и се труди неуморно, но има едно стриктно правило. Ако те приеме и ти помогне да се изчистиш, получаваш три шанса и след това те прогонва.
— Предполагам, това означава, че Розмари е останала чиста.
— За повече от четири години. Проверих досието ѝ. Няма нищо през този период. Имала е постоянна работа, помагала е в църквата всяка седмица. Всичко показва, че наистина се е поправила и е тръгнала по правия път.
— Сега разбирам защо този случай те е докоснал — казвам аз.