— Ще го обмисля — промърморвам.
— Хей — смъмря ме нежно Алън, сякаш слага приятелска ръка под брадичката ми и ме кара с неохота да го погледна в очите. — Просто си говорим. Харесва ми да те виждам усмихната заради мъж, това е всичко.
Раздразнението се изпарява. Въздишам.
— Мисля, че и на мен ми харесва.
14.
Натискам дръжката на вратата, отварям я и намирам очакваните спокойствие и тишина на празната ми къща.
Това е домът, който двамата с Мат купихме. Това е домът, в който се научих да бъда съпруга и майка и в който загубих всичко. Това е домът, в който бях унищожена и се съвзех отново.
Минаха три години, откакто изгубих моите Мат и Алекса. Вече не се събуждам с писъци, не се взирам в пистолета си посред нощ с мисълта дали ще боли, когато куршумът ми отнесе главата, и вече не живея като призрак. Сега имам Бони и Томи, както и екипа ми. Научих се отново да се наслаждавам на живота. Циничката в мен се колебае дали да признае, че животът е хубав, но с ръка на сърцето мога да кажа, че животът е по-добър.
Въпреки това подобна загуба не може да бъде преодоляна. Различията са тези, които все още продължават да ме тормозят.
Мат беше перфектен за мен, за нас, за живота, който водехме. Не беше нещо необичайно да се прибера в девет вечерта от работа, изтощена до безобразие и миришеща на смърт. Тогава също се поколебавах, преди да отворя вратата. Спирах се с ключ в ключалката и се опитвах да прогоня мрака, за да не го доведа в светлината и любовта, които царяха в дома ми. Невинаги сработваше, но това не ме спираше да опитвам всеки път.
Отварях вратата и всички лампи бяха светнати, защото Мат обичаше да е светло. Обикновено беше пуснал телевизора или стереоуредбата. Фоновият шум го успокояваше. Във въздуха се носеше ароматът на нещо вкусно. Мат беше чудесен готвач. Можеше да сготви всяко ястие.
Винаги идваше да ме посрещне, когато се прибирах у дома. Това не се промени дори след толкова много години брак. Нямаше значение дали в дадения момент се карахме, или се обичахме.
— Добре дошла, пътнице — посрещаше ме той. Това беше нашата фраза и тя беше необходима и естествена като слънцето и дъжда.
Преди Алекса да се роди, постоянно ми готвеше вкусна храна, сипваше ми чаша вино и ме слушаше да хленча и да се оплаквам от деня си или аз го слушах да хленчи и да се оплаква от своя ден, след което понякога гледахме телевизия. Обикновено правехме секс, преди да заспим; правехме много секс тогава. Хубав секс, добър секс, дори лош секс (макар че Мат обичаше да казва, че няма такова нещо като лош оргазъм).
С течение на времето сексът ни се разреди, но хубавото в това да съм женена за Мат, беше, че бракът ни постоянно се развиваше, а не беше зациклил. Вече не бяхме толкова интересни един на друг, но не загубихме тръпката.
След това се роди Алекса и аз вече се прибирах у дома с още по-голямо желание. Когато беше малка, ходех при нея, а когато порасна, тя започна да идва при мен. Повтаряше фразата на баща си и често я чувах в стерео.
Добре дошла, пътнице, събуй си ботушите, навън времето може да е калпаво, но тук вътре е слънчево непрекъснато.
Клишето се превръща в клише, защото е истина и се повтаря постоянно: има голяма разлика между къща и дом.
Нещата вече не са същите. Когато влизам в къщата, лампите са изгасени. Студено е. Никакви аромати на сготвено не танцуват из въздуха. Не се чува телевизор, нито стереоуредба.
Другото нещо, което ми липсва, са цветята. Мат беше създал една малка джунгла. Аз? Аз съм истинска чума за тях. Те не просто умират, направо извършват самоубийство в мое присъствие. Прерязват си малките растителни венички в момента, в който се оказват под моите грижи.
Добре дошла, пътнице.
Но не е същото.
Помня какво ми каза Розарио в колата, че на това място съм пуснала корени, и се чудя дали наистина е така. Продължих напред, но дали някога ще се освободя от миналото, ако продължа да живея тук?
Затварям вратата след себе си, минавам през дневната и отивам в кухнята. По пътя си цъкам лампите и телевизора. Някакъв новинар говори бързо и изпълва донякъде празнотата. Слагам порция макарони със сирене в микровълновата. Това е друга област, в която съм много слаба — готвенето. Мога да загоря дори вода.
Наливам си чаша с вино и изваждам стоплените макарони. Отнасям всичко на дивана в дневната. Мат настояваше да се храним на масата като цивилизовано семейство.