— Според мен това е добро качество.
Томи се усмихва и поклаща глава.
— Ще видим дали е така. Преди няколко дни осъзнах, че имам нужда да ти кажа нещо. Че трябва да ти го кажа. Може би не е най-доброто време да го сторя, възможно е компромисът да е за предпочитане и всичко останало, но… — Той свива рамене. — Става въпрос за почтеност.
Стомахът ми е като гимнастичка за златен медал, скок скок скок скок скок.
— Помниш ли какво ти казах по-рано? Че ме изнервяш? — Удрям го по ръката. — Започваш да ме ужасяваш.
— Тогава просто ще го кажа. — Томи си поема дълбоко въздух и ме поглежда право в очите. — Обичам те, Смоуки. Преди две години ти казах, че това ще се случи и че ще ти кажа, когато стане. Е, стана. Влюбих се в теб. В момента, в който се уверих, че е така, осъзнах, че трябва да ти споделя. — Поредното свиване на раменете, което е по-вяло този път. — Пак едно от нещата, свързани с почтеността.
Оставам безмълвна.
Той ме обича.
Уха.
Той ме обича?
Кажи нещо, глупачке, но се опитай да не е нещо глупаво.
Прочиствам си гърлото. Запелтечвам:
— Аз… аз… уха, не знам какво да кажа.
Съжалявам още в момента, в който думите излизат от устата ми. Този мъж, този прекрасен мъж току-що ми каза, че ме обича, а това ли е най-доброто, на което съм способна?
— О, по дяволите, Томи! Съжалявам! Не ме слушай какви глупости говоря.
Той ме изумява, като се усмихва.
— Спокойно. Достатъчно умен съм, за да знам, че ти трябва известно време да осмислиш положението. Не съм толкова отчаян, че да искам отговор веднага. Просто трябваше да ти кажа, да мина по този мост и да го изгоря след себе си. Време беше.
Поглеждам го и избирам внимателно думите, които ще изрека, защото съм наясно, че са много, много важни. В крайна сметка залагам на добрата стара честност. Вземам ръцете му в моите. Желая този контакт.
— Нуждая се от време. Ще ми се да не беше така, но не мога да променя нещата. Това не означава, че не се чувствам по същия начин като теб. Просто… — търся думите, които да описват настоящото ми състояние — съм изплашена.
Томи вдига ръцете ми до устата си и целува всяка една от тях, подобно на две благословии. Очите му са пълни с нежно състрадание, каквото не съм виждала преди. Познавам милия Томи, гневния Томи, грижливия Томи и смъртоносния Томи, но този Томи е нов: той се отнася с разбиране и съпричастност без сладникавата страна на съчувствието.
Ах, осъзнавам аз, това е любвеобилният Томи.
— Обичала си един мъж, Смоуки. Срещнала си Мат, когато двамата още сте били тийнейджъри, и веднага си разбрала, че той е избраният. Никога не си се усъмнила в това, никога не си се питала дали наистина е така, и никога не си копняла за нещо друго. Изгубила си го поради трагедия, а не по свой избор. Логично е да си объркана. Разбирам те, като ми казваш, че не можеш да ми отговориш веднага. Просто искам да помислиш по въпроса и да разбереш какъв е отговорът.
Думите му, състраданието в тях, пълната липса на скрити намерения са удар под кръста. Оставят ме без дъх. Една самотна сълза потича по небелязаната част на лицето ми. Томи я избърсва с цялата си нежност.
— Не плачи, скъпа.
Никога досега не ме е наричал „скъпа“, никога не е използвал толкова лично обръщение и това направо ме смазва по неизвестни за мен причини. Отпускам се в обятията му и заплаквам, притисната в гърдите му. Не плача от тъга или отчаяние. Просто трябва да изкарам тази буря и черните облаци, които бушуват вътре в мен. Удрям скалистите му мускули известно време, но той приема всичко стоически и след малко сълзите спират и се превръщат в хлипания. Томи мълчи и гали косата ми. Мога да остана така завинаги, ако той иска това от мен.
Само че Томи не иска само това, той иска всичко.
Отдръпвам се от него и избърсвам бузите си с длани.
— Какво ще правим междувременно? — Гласът ми е пресипнал заради сълзите.
Очите му са малко тъжни.
— Трябва да прекараме известно време разделени. Имаш нужда от пространство, за да обмислиш нещата, а аз не бива да спя с теб, докато го правиш.
— Какво? Защо?
Въпросът е на малко дете. В действителност знам причината.
— Не мога да спя с жена, след като съм ѝ казал, че я обичам, ако и тя не се чувства по същия начин. Това не е наказание или ултиматум, Смоуки. Просто не мога да бъда с някого, който не ме обича колкото аз него.
Втренчвам се в лицето му за известно време и накрая въздишам.
— Да, и аз нямаше да мога да съм с теб, ако ролите ни бяха разменени.