Това ми се струва правилно. Хармонира. Камертонът вътре в мен потрепва и ми подсказва, че съм улучила правилния тон. Един въпрос обаче остава:
Смята ли, че грешниците получават заслуженото, или ги изпраща при Бог, за да бъдат съдени от него?
Следващият въпрос се появява, без да съм го желала. Онова вътрешно хленчене, което се опитах да потуша, се завръща.
Ами твоят грях? Той смята ли се за смъртен?
О, да. Можеш да си сигурен. Хубавото е, че не вярвам в рая и ада.
Нали?
Тишина. Благословена тишина.
— Хвала на Бога — промърморвам аз с целия сарказъм и горчивина, на които съм способна.
Господ не отговаря, това му е запазената марка.
Изтощението ме блъска като камион — толкова е бързо и тежко, че очите ми се затварят сами. Оставям бележника да се изплъзне от пръстите ми, и се свивам на дивана, за да позволя на съня да ме повлече надолу в мрака.
15.
Телефонът ме събужда и едва успявам да стана. Имам махмурлук, но той не се дължи на алкохола от миналата вечер. Причината е възрастта ми. Когато бях на двайсет, можех да будувам по цели нощи, после да спя една нощ и да се събудя свежа на сутринта. Сега са ми необходими дни, за да се възстановя. Болката във врата ми подсказва, че спането на дивана също не ми помага.
Изправям се до седнало положение и простенвам. Миналата нощ бях самотна. Сега се радвам, че няма никого наблизо, който да стане свидетел на това. Прогонвам мъглата пред очите си със силата на волята и отговарям на обаждането.
— Барет — изграквам аз.
— Днес си свежарка, а, сладкишче?
— Колко е часът?
— Осем и половина.
— Какво? Проклятие.
Ставам и хуквам към кухнята, докато държа телефона на ухото си. Забравих да настроя таймера на кафе машината миналата вечер, затова сега натискам копчето и зачаквам благословеният кафяв нектар да потече. Разполагам с търпението на наркоман, що се отнася до първата ми чаша кафе рано сутрин. Бони е наясно с това и тъй като се буди преди мен, ми пуска кафето в момента, в който чуе стъпките ми по стълбите.
— Голяма си мързеланка — подиграва ми се Кали. — Да не си стояла до късно да изпробваш различни акробатични пози в леглото?
Тя е добронамерена, но въпросът ѝ събужда спомени от миналата вечер.
— Не.
Грубият ми отговор я кара да замълчи за миг.
— Хмм… това лаене на липса на кофеин ли се дължи, или на проблеми на домашния фронт?
— И на двете, но сега не ми се говори за това. Какво става? Къде си?
— По-близо, отколкото смяташ.
Почуква се на вратата ми.
— Малко прасенце, малко прасенце, пусни ме да вляза.
Изсумтявам отново. Не ми се занимава с Кали — или с някого другиго — тази сутрин.
— Почакай да ти отворя — въздишам аз.
Седнали сме на масата ми за хранене. Изпила съм половин чаша с кафе и животът вече изглежда малко по-хубав.
Кали седи срещу мен и се наслаждава на своето кафе. Оглеждам я и ѝ се чудя как е възможно винаги да изглежда толкова добре в подобна ситуация. Аз съм тази, която е спала миналата вечер, а съм цялата намачкана и с разчорлена като от ураган коса. Тя прилича на жена, която току-що се е върнала от спа.
Кали бърка в джоба на сакото си и изважда хапче оттам. Това ме връща в реалността. Отпивам от кафето си и я поглеждам в очите. Изтощението е добре скрито, но е там, плува си в плитчините и се вижда на правилната светлина.
— Сърдитото зайче по-добре ли се чувства вече? — пита тя.
— Малко. Кога се прибра?
— Двамата с Деймиън кацнахме преди два часа. Ще използваме лабораторията в Бюрото, за да изследваме малкото си съкровище от улики. — Вдига чашата си в подигравателен тост. — И ще успея да върна сватбата си обратно в релси.
Повдигам вежда.
— Да не би да е излязла от тях?
— Нищо катастрофално, просто Кърби има сериозна нужда от… надзор.
— Какво се е случило? — Представям си как цветарят на Кали се събужда и намира Кърби да стои на стола до леглото му и да си играе с нож.
— Възникнали са някакви проблеми с тортата. Кърби се опитала да ги реши малко по-ентусиазирано. Всъщност не е направила нищо, но е показала голяма част от истинското си лице.
— Ах.
Истинското лице на Кърби е ужасяващо. Тя е една изключително забавна и очарователна жена, докато не реши да разкара човечеството от главата си. В такъв случай може да те накара да се почувстваш като на състезание по кой ще мигне първи с много гладен леопард.