— Като се заговорихме, че достъпът дотук не е позволен — отбелязва Алън.
Кърби стои пред вратата на службата ни и навива кичур руса коса на пръста си. Погледът ѝ просветва, когато ни забелязва.
— Здрасти, хора! Как е хавата? Как беше на изток? Прекалено студено за това момиче, уверявам ви. За мен е важно да мога да пийна бира на плажа по всяко време, нали ме разбирате? Както и да е, трябва да поговоря с мацето Кали за сватбата.
Така си говори Кърби като неудържим товарен влак и хич не ѝ пука.
— Как влезе тук? — пита Алън.
— Хей, имам си начини, не помниш ли? — Тя му намига и посяга да го удари приятелски, но той вдига ръка, за да възрази.
— Не ми трябва още една синина, Кърби.
Тя е само метър и седемдесет, но явно „приятелският удар“ е доста силен. Ухилва му се.
— Не ставай смешен. Добре, де, няма да те закачам, защото съпругата ти прави страшни мъфини. Вчера хапнах няколко и…
— Какво?! — излайва Кали.
— Успокой се, маце, бяха от пробните. Не съм ги излапала всичките.
— Хмм. И спри да ме наричаш така.
Наясно е, че само си хаби думите. Кърби ще я нарича „маце“, „Червената Соня“ или както си поиска до края на света. Тя просто не се страхува от Кали. Или пък от когото и да било.
— Виж, съжалявам за онзи с тортата. — Кърби завърта очи. — Откъде да знам, че като случайно ми види пистолета, и ще стане толкова напрегнат?
— Случайно, а? — учудва се Алън. Недоверието в гласа му е повече от явно и съвпада с моето.
— Я стига — смъмря го Кърби, — да не съм някаква варварка? — Усмихва се, докато на бузите ѝ не се появяват трапчинки. — Просто знам как да водя преговори.
Алън се изсмива.
— Така ли го наричат вече?
Юмрукът на Кърби се изстрелва и се стоварва доста тежко в бицепса на колегата ми. Той потръпва и разтрива мястото, докато я гледа лошо.
— Мъжете са такива бебета — оплаква се тя и насочва вниманието си към Кали. — Та, ето каква е причината да съм тук. Шивачът искаше да ни таксува с допълнителни петстотин долара заради промяната в цвета на роклите на шаферките. Обясних му, че това не е честно, но той не отстъпи, затова му казах, че ще съм много благодарна, ако покаже малко по-добри обноски. Знаеш ли какво стана? Съгласи се. — Кърби се усмихва като дете, което току-що е получило оценка 6+.
— Просто ей така? — учудва се Кали.
— Не, това е съкратената версия, но мисля, че подробностите около дипломатическите ми начинания са доста скучни. Както обичам да казвам, след като никой не е бил убит или вкаран в затвора, мисията е успешна.
Кали не смята да продължава да спори по темата.
— Има ли нещо друго?
— Цветарят е сладур. Имам предвид, че наистина е страшно парче. Забавлявам го през последните няколко нощи… и той ме забавлява, трябва да си призная. Както и да е, важното е, че сега ще ни даде по-голяма отстъпка. Не че искам да се хваля или нещо такова, но… — Кърби ме сбутва с дупето си — мисля, че е заради голямата отстъпка, която му правя аз. — Засмива се почти като момиче. — Нали чаткате какво имам предвид?
Алън изсумтява. Аз поклащам глава и се усмихвам. Кали приема чутото стоически; това се дължи на прагматизма на бъдещата булка.
— Проституирай колкото си искаш, ако ще ми спестиш още няколкостотин долара, сладкишче — изчуруликва тя. — Нещо Друго?
— Няма.
— Благодаря ти за отчета. Дръж ме в течение, моля.
— Нямаш ядове. — Странната ни приятелка се обръща и тръгва по коридора.
— О, Кърби? — провиква се след нея Кали. — Дръж пистолета скрит за разходи под хиляда долара.
— Считай го сторено, маце.
Алън поклаща глава.
— Не те ли тревожи, че се чука с цветаря ти за отстъпка?
Кали го потупва по бузата.
— Алън, цветята са много скъпи.
— Много мило от ваша страна, че решихте да се появите.
Джеймс се мръщи неодобрително на всички ни.
— Не прибързвай със заключенията, розови гащички — отговаря Кали и профучава покрай него. — И аз не съм спала повече от теб. Освен това Смоуки е виновна.
— Ами ти? — обръща се към Алън. — Какво е твоето извинение?
— Отговорът ми е същият, както винаги: не ти влиза в работата.
— Предполагам, че заместник-директорът скоро ще се обади — заявявам аз и прекъсвам приятелското бърборене, — така че да се съберем след пет минути.
Джеймс продължава да се мръщи, но поне млъква. Отивам в кабинета си.