— Впечатлена съм. Дори ако махнем факта, че е дъщеря на конгресмен, убийството по време на полет трябваше да привлече нечие внимание.
— Директор Ратбън знае как да се оправя с пресата. Това няма да продължи дълго обаче. Докъде сме?
Запознавам го с всичко, което се случи, откакто говорихме за последно, включително и с различните теории, които обсъдихме.
— Какво е усещането ти за този случай? — пита ме заместник-директорът, когато приключвам.
Джоунс е стигнал дотук благодарение на усърдието си. Вършил си е работата и е бил търпелив да се изкачва по йерархичната стълбица с времето. Никога няма да стане „костюмар“. Задава ми този въпрос, защото уважава преценката ми и иска да му споделя самата грозна истина.
— Мисля, че съвсем скоро ще стигнем до задънена улица, ако не намерим някоя нова следа или…
— Не убие някого — довършва вместо мен заместник-директорът.
Ето го отново това усещане, сякаш Земята е спряла да се върти. Убиецът е някъде там и ловува. Може би снощи, докато съм спала, е умряла някоя жена. Или пък докато съм си пила кафето и съм се шегува с Кали тази сутрин.
Дали жената е пищяла, докато сме говорили? Дали убиецът се е хилил, докато се е молил и противните цикади са жужааааааали?
Изгонвам тези образи от главата си.
— Да, сър. Този човек е много методичен. Той е уверен и поема рискове, но не е луд. Не се бори със сексуалните си пориви или с гласовете в главата си, а преследва ясна цел. Все още не сме разбрали каква е тя.
Джоунс се отпуска на кафявия кожен стол, който има, откакто го познавам. На места е протрит и напукан. На няколко пъти му казваха да го махне, но той не се съобрази с тези заповеди. Понякога е много инат. Но му се разминава, защото е много добър в това, което прави.
— Добре, в такъв случай какво ни остава? Какъв е планът ни за нападение?
— Кали и Джеймс работят над уликите. Възможно е да намерим нещо там.
— Но ти не мислиш така.
— Не, сър, но… — свивам рамене. — Предположенията са просто предположения.
— Какво друго?
— Двамата с Алън ще се върнем при отец Йейтс. Смятаме да разпитаме всички познати на Розмари и да видим къде ще ни отведе това.
Джоунс започва да барабани с пръсти по бюрото си. Кима.
— Ще запозная директора с напредъка ни. Дръж ме в течение.
— Да, сър.
— И се обади на Розарио Рийд, Смоуки. Добра идея е да я държим в течение и да бъде на наша страна.
— Точно това смятах да направя, сър.
— Нищо ново ли няма? Съвсем нищо?
Гласът на Розарио звучи много далечен. Не чувам силата, която видях в колата ѝ онази вечер.
— Не, съжалявам. Но все още е много рано, Розарио, много рано. Понякога така стоят нещата.
— Онова другото момиче, което е убил? То има ли семейство?
— Засега не сме намерили такова. Но е имала близки хора в църквата, която е посещавала.
Тишина.
— Погребението на Лиза е утре.
Усещам тревогата в гласа ѝ, желанието да се пречупи, потискано от наложения ѝ контрол.
— Съжалявам.
— Мога ли да те попитам нещо, Смоуки?
— Разбира се.
— Какво беше чувството? Да заровиш Алекса?
Въпросът реже като изключително остър скалпел и пробива защитите ми.
Какво беше чувството? Споменът е жив, все едно се случи вчера. Погребах ги по едно и също време, Мат и Алекса, моя свят. Помня, че денят беше прекрасен. Калифорнийското слънце огряваше ковчезите и се отразяваше в метала по тях. Небето беше синьо и безоблачно. Не чувах нищо, не чувствах нищо и не говорех нищо. Възхищавах се на слънцето и гледах как заравят живота ми в земята завинаги.
— Чувствах се като във филм на ужасите, който няма край — отговарям аз.
— Но свърши, нали?
— Да.
— Но това беше още по-лошо, нали? Че свърши.
— Това беше най-лошо от всичко.
Обещах ѝ винаги да ѝ казвам истината и нямам угризения, че го правя. Двете с Розарио Рийд сме сестри по душа. Ние не сме създадени да се превърнем в депресирани жени или в гневни алкохолички. Ние сме направени да скърбим и да пищим и когато всичко приключи, да продължим напред. Променени и с по-голямо бреме, но все пак живи. Тя иска да знае какво ще се случи, затова ѝ казвам. Не мога да я спася от това, мога само да я подготвя.
— Благодаря ти, че ме държиш в течение, Смоуки. — Настъпва мълчание. — Знам, че намирането му няма да оправи нещата. Няма да ми я върне.
— Не това е важното, Розарио. Разбирам те, повярвай ми. Той трябва да си плати.