Виждам килер без врати, в който дървото е боядисано в бяло. Одеждите на отец Йейтс висят вътре.
Няма бюро в малката стаичка, а само прозорец и три очукани стола. Една жена е седнала в единия и ни чака.
— Това е Андреа — представя я свещеникът. — Андреа, това са агент Смоуки Барет и агент Алън Уошингтън.
Жената кима, но не проговаря.
— Ще ви оставя насаме засега — казва отец Йейтс и излиза.
Разглеждам Андреа. Тя не е дребна жена, но не е и едра, висока е около метър и шейсет и пет и вероятно тежи шейсет килограма. Лицето ѝ нямаше да е нищо особено, ако не бяха косата и очите ѝ. Косата ѝ е дълга, лъскава и толкова черна, че направо синее. Очите ѝ са големи, кристално ясни и по-тъмни от косата ѝ.
Това са интелигентни очи. Виждам ченгето в тях. Погледът ѝ е честен, прям, предпазлив, той е смесица от противоречия, които могат да се срещнат единствено при служителите на реда и закоравелите престъпници. Андреа оглежда белезите ми, без да реагира по някакъв начин.
Облечена е в жълта тениска, която вероятно е с половин размер по-голяма за нея, сини дънки и гуменки.
Протягам ръка.
— Приятно ми е да се запознаем, Андреа — казвам аз.
Хватката ѝ е здрава и по-силна, отколкото очаквах. Дланите ѝ са сухи. Съумявам да скрия собствената си изненада от белезите по китката и ръката ѝ. Два прореза — един хоризонтален и един вертикален. Знакът на едно наистина отдадено самоубийство.
— На мен също. — Гласът ѝ е нисък и гърлен като на телефонен секс оператор. — И да, опитах се да се самоубия. — Тя обръща другата си китка и там има още белези. — Едни и същи са.
— Самата аз бях на косъм — бързам да споделя, макар да не знам защо.
Андреа ме поглежда с нежен поглед и ни кима да седнем.
— Защо убийството на Розмари привлече интереса на федералните? — пита тя.
Право на въпроса. Опитвам се да ѝ пробутам стандартния отговор:
— Нямам право да ти кажа.
Тя ме дарява с най-безрадостната усмивка, която съм виждала някога, последвана от ухилване, което ни казва, че сме доста забавни, ако смятаме, че ще е толкова лесно.
— В такъв случай аз нямам право да ви помогна. Казвайте или си вървете.
Поглеждам Алън. Той свива рамене.
— Добре — съгласявам се аз. — Розмари не е единствената жертва на този убиец. Ако ти трябва да знаеш още, тогава наистина приключихме.
— Не, това е достатъчно. И се радвам, че ми го сподели.
— Че е убил и други ли?
— Разбира се. По-лесно е да разгадаеш случай с повече убийства, отколкото такъв с едно-единствено.
Андреа не се тревожи за по-голямата картина. Ако смъртта на други ще помогне да се намери убиецът на приятелката ѝ, така да бъде.
— Искаш ли да ни разкажеш какво се е случило? — пита Алън.
Хвърлям му поглед. Изцяло се е съсредоточил върху Андреа. Той е най-добрият, що се отнася до разпити, така че си държа устата затворена и се възползвам от отворилата ми се възможност да я огледам по-внимателно.
Отнема ми повече време да го видя, отколкото на Алън, но в крайна сметка успявам. Изписано е в очите, на лицето и навсякъде в нея. Тя е тъжна. Това не е кратката тъга на някого, който е имал лош ден. Това не е отчаяние. Това е нещо по средата, изтощение от носеното бреме. Андреа има история за разказване, лоша история, която трябва да изслушаш, преди да я накараш да ти каже онова, което искаш да знаеш.
Тя не реагира веднага, а продължава да ме изпива с тези свои големи тъмни очи, преди да се обърне към Алън.
— Някога бях полицайка — започва тя. — В Охайо.
Колегата ми кима.
— Отец Йейтс ни каза.
— Бях добро ченге. Имах талант. Можех да надуша лъжите от километри и правех връзки, където останалите не успяваха. След пет години бях прехвърлена в отдел „Убийства“.
— Доста бързо — отбелязва Алън. — Всичко благодарение на способностите ти ли се случи, или си имала чичо владика?
Пита я дали е имало някой висшестоящ, който ѝ е помогнал да се издигне в кариерата си.
— И двете. Бях добра, наистина добра. Но баща ми също беше ченге, така че имаше хора, които се грижеха за мен. Така стават нещата там.
— Както и тук — отбелязва Алън. — Работих десет години в отдел „Убийства“ на лосанджелиската полиция. Способностите невинаги бяха достатъчни.
— Да. Е, справях се доста добре. Бързо ме повишиха, омъжих се за страхотен мъж — не беше полицай — и скоро ни се роди бебе. Красиво момченце, което кръстихме Джаред. Животът беше прекрасен. Тогава всичко се промени.