— Защо? — питам аз.
Големите ѝ очи не просто се спират на мен, а направо ме приковават.
— Покаяние. Убих сина си. Заслужавах да страдам. Смятах, че ще е добро начало, ако позволя на непознати да ме чукат четири-пет години за пари. — Андреа избухва в смях. — Знаете ли кое е най-смешното? Един тип, когото бях арестувала в Охайо, беше излязъл на свобода и се беше преместил да живее в Лос Анджелис. Съдбата го изпрати при мен. Наистина си умря от кеф полицайката, която го беше арестувала, да му прави свирка, паднала на колене.
Отвратена съм. Не мога да намеря думи, за да опиша как се чувствам.
— Вече не се занимаваш с това — отбелязва Алън. — Как се озова тук?
— Времето е добро в едно нещо, агент Уошингтън. Продължава напред. Светът не спира да се върти. Човек се променя, независимо дали го желае, или не. Няма значение колко голяма е болката или колко много се мразиш. Рано или късно душата ти продължава напред. Радвам се, че страдах заради стореното на Джаред. Това беше правилно решение. Но един ден се събудих и си казах, че може би е достатъчно. — Андреа свива рамене. — Нуждаех се от място, на което да отида. Бях отгледана като католичка, затова дойдох тук. Отец Йейтс ми помогна да се откажа от проституирането.
Осъзнавам, че това е възможно най-съкратената версия. Празнината между продаването на тялото ѝ като покаяние за мъртвия ѝ син и превръщането ѝ в тази, която е в момента, е огромна, но тази жена ще сподели само онова, което желае. Тя няма да плаче, да се разчувства или да гледа небесата с блажен блясък в очите. Вероятно някога е била нежно цвете… кой знае? Тази роза обаче отдавна се е превърнала в камък.
— Колко добре познаваше Розмари? — пита Алън.
Хладната ѝ фасада се пропуква едва.
— Познавах я много добре. Бяхме най-добри приятелки.
— Съжалявам.
— Животът е гаден понякога.
— Тук ли се запознахте?
— Да. Двете бяхме доброволки в неделите. Помагахме на други пропаднали хора. Не бях много разговорлива. Розмари ме промени. Имаше нещо в нея, едно вътрешно щастие, на което човек не може да устои. Сякаш знаеше, че всичко е прецакано, но това не ѝ пречеше да продължава да се смее. Това ме привлече в нея. Никога не спря да си търси причини да бъде щастлива.
Нещо в начина, по който говори, ме кара да задам този въпрос:
— Бяхте ли любовници?
Андреа присвива очи, но накрая просто въздиша.
— За кратко. За мен не беше важен сексът. Просто исках да съм с някого. А и харесвах Розмари. Приключихме връзката си по възможно най-добрия начин. Не си падам по жени, нито пък тя. Зарязахме секса и запазихме любовта. При нас сработи.
— Разбирам — казва Алън. Той пипа много нежно и задава въпроса, от чийто отговор наистина се нуждаем. — Андреа, има ли нещо, което смяташ, че може да ни помогне? Някой да е проявявал прекомерен интерес към Розмари? Да са се появявали нови хора в църквата? Каквото и да е.
Тя поклаща раздразнена глава.
— Много мислих върху тези въпроси, повярвайте ми. Когато чух, че Розмари е била убита, направо полудях. Вече не плача, но счупих разни неща. Оттогава не съм мислила по темата. Трябва обаче да разберете, че Розмари внимаваше изключително много. Тя беше пристрастена към чукането. Не казвам, че беше пристрастена към секса, това не би било правилно. Тя обичаше чукането. Колкото по-извратено, толкова по-добре. Единственият начин да държи нещата под контрол, беше да си създаде рутина и да не я нарушава. Сутрин ставаше, тренираше, работеше и после идваше тук. Двете прекарвахме известно време заедно. Това беше всичко.
— И е нямало нарушения или промени в тази рутина преди смъртта ѝ? — пита Алън.
Андреа разперва безпомощно ръце.
— Не. Нищо.
— Какво ще кажеш за положението тук? — притиска я той. — Да са идвали нови мъже?
— Помислих и над това, повярвай ми. Но не се сетих за нищо. Съжалявам, ще ми се да ви бях по-полезна, но единственото, което мога да заявя със сигурност, е, че не е бил някой от миналото ѝ.
— Защо мислиш така? — питам аз.
— Розмари ми сподели, че всички, които някога е познавала, вече са мъртви. Убити от възраст, болести или наркотици.
Двамата с Алън пътуваме обратно към Бюрото. Неспокойна и разстроена съм.
— Всичко това е много сбъркано, Алън — заявявам аз.
— Защо?
— Доникъде не сме. Доникъде. Имаме три жертви — и то само защото той ни ги даде, — а не разполагаме с никакво негово описание, отпечатъци или каквото и да било. Смятам, че знам каква е мотивацията му, но не съм сигурна. Няма нищо ясно, нищо, което да се откроява.