— Поредното противоречие — промърморва Джеймс.
— Какво имаш предвид? — питам аз.
— Кръста. Той е неговият символ и поставянето му е ритуално. А ритуалите са всичко. Ако наистина е убил повече от сто души, как е успял да се въздържи до момента да не сложи кръст в никой от тях? Иначе щяхме да чуем за трупове, в които са намерени кръстове. А не сме.
Доводът му е много добър. Убийството винаги е акт, изпълнен със значение за организирания сериен убиец. Начинът на извършването му е специфичен, важен, свещен дори. Тя трябва да е руса, гърдите ѝ да са толкова големи, ноктите на краката ѝ да са лакирани в червено, когато умре — това е подпис, който веднъж установен, никога не се променя. Нашият убиец ги намушква в дясната страна и поставя сребърни кръстове в раните им. Ако наистина убива от години, поведението му не следва да е ново.
— Съществуват само няколко вероятности в този случай — отбелязва Алън. — Променил е модела си на действие, числата са просто блъф или се е отървал от телата на старите си жертви и те никога не са били открити.
— Мисля, че правилният отговор е последната възможност — заявява Джеймс.
— Чудесна мисъл — намесва се Кали.
Поглеждам към написаното на дъската и се надявам нещо друго да ми се разкрие. Каквото и да е. Няма такова.
— Е, всичко това е вярно и много хубаво, но все още сме в задънена улица — признавам аз.
— Приключихме ли? — пита Алън.
— Засега. Ще отида да се отчета на заместник-директора. Възползвайте се от възможността да поработите върху документацията и стискайте палци да намерим нещо съществено, което да не включва поредния труп.
— Остави нещата така за известно време — казва ми заместник-директорът. — Понякога трябва да направиш точно това, да се отдръпнеш за малко.
— Знам, сър, просто…
— Да, да, той не почива. Трудно е, но понякога е така. — Джоунс ме оглежда замислен. — Разглезила си се през последните няколко години.
Гневът направо изригва в мен при тази забележка. Едва успявам да го скрия.
— Какво имате предвид, сър?
— Не ме гледай лошо. Искам да кажа, че разреши бързо много случаи. Постигна чудесни резултати. Но невинаги е така. Всеки си има своя Зодиак, Смоуки. Такъв, който никога не може да залови. Не казвам, че този е твоят, просто искам да си наясно, че няма как да ги заловиш всичките.
Поглеждам го, като се опитвам да не се мръщя.
— Сър, не желая да звуча неуважително, но не ми се слуша това.
Заместник-директорът свива рамене.
— Никой никога не иска да го чува, Смоуки. Залозите са прекалено високи. По-добре е да си готова за деня, в който ще се провалиш, защото този ден ще дойде, гарантирам ти го.
— Уха. Много окуражителна реч, сър.
Джоунс направо излайва от смях.
— Добре, добре. Ще продължа да поддържам връзка с директора Ратбън. Прави каквото трябва.
— Благодаря ви, сър.
Оглеждам офиса. Кали говори с дъщеря си Мерилин за сватбата. Фактът, че моята колежка и приятелка има дъщеря, а също така и внук, все още е малко объркващ. Тя винаги е била пример за мома, която се наслаждава на мъжете като вкусно гурме. Единствената ѝ сериозна връзка беше с нас и работата ѝ.
Кали беше заровила миналото си заедно с болката, която ѝ беше причинило, докато един случай и убиецът в него не я събраха отново с дъщеря ѝ.
От време на време ме спохожда мисълта, че един сериен убиец беше причината за нещо толкова хубаво.
Алън го няма в офиса, а Джеймс се е заровил в някаква папка.
Взирам се в бялата дъска, докато очите ми започват да парят.
— Имаме едно голямо нищо — промърморвам си под носа. — О, добре, де, само засега.
Да оставиш един случай настрана, не е като да отложиш правенето на нещо за по-късно. Разтваряш ръце, затваряш очи и го мяташ колкото се може по-надалече. Той отплава и ти се връщаш на бегом към нормалния си живот и се преструваш, че него го няма и не кръжи над теб като прилеп.
Но той е там. Окачен е на китката ти с лепкава връв, дрънка и ти се присмива и чака вятърът да задуха в друга посока. Понякога се събуждам посред нощ и го намирам там, кацнал на гърдите ми. Той се взира с големите си черни очи и ми се усмихва с прекалено голяма за лицето му уста. Обича ме. Ужасно е, че ме обича.
На път съм да отида при Бони, затова разтварям очи и го мятам. Силата на волята сработва, поне засега.
20.
Разглеждам списъка с покупки в колата, за да се уверя, че съм взела всичко. Двете с Бони винаги избираме седмичната рецепта заедно. Тази седмица амбициите ни са високи. Смятаме да пробваме пържоли със сос от „Мадейра“ и балсамов оцет. Самият факт, че рецептата изисква да се смесят нехарактерните вино, оцет и дижонска горчица, е малко плашещ, но решихме, че трябва да излезем от зоната си на комфорт.