Надвесваме се над пържолите си с вилица и нож.
— Готова ли си? — пита ме тя.
— Аха.
Двете си отрязваме по парче от месото и го лапаме. Настъпва мълчание и дъвкане.
— Уха — обажда се първа Бони, изумена е, — това всъщност е…
— … много добро — довършвам вместо нея.
— Да, ама наистина добро.
— Много е вкусно.
Тя ми се ухилва с лукав поглед.
— Шалот? — казва ми. — Не се нуждаем от някакъв миризлив шалот.
В този момент отпивам от водата и се задавям от смях.
— Мисля, че следващия път трябва да опитаме да добавим и малко зеленчуци — казвам аз.
Тъкмо се навечеряхме с пържолите и с малките хлебчета.
— Може би и шалот — шегува се Бони.
Усмихвам се. Седим на дивана и почти не гледаме пуснатото на телевизора риалити предаване за таланти. Вечерята беше чудесна, а вечерта — прекрасна. Това е нормален живот. Много копнея за такъв, но рядко имам възможността да му се наслаждавам.
— Искам да поговорим за училището — заявява осиновената ми дъщеря.
Скастрям се заради последната си мисъл. Какво по-нормално нещо от това едно дете да иска да ходи на училище с други деца? От изписаното на лицето ѝ безпокойство разбирам, че е изключително притеснена как ще приема молбата ѝ.
О, по дяволите.
Опитвам се да ѝ осигуря цялото си внимание.
— Слушам те, скъпа.
Бони свива крака под тялото си и прибира един немирен кичур коса зад ухото си, докато търси правилните думи. Този жест е като странно дежавю и много ми напомня за майка ѝ. Генетично наследство.
— Напоследък мисля доста. — Тя ме поглежда и ми се усмихва срамежливо. — Май мисля доста през по-голямата част от времето.
— Това е едно от най-хубавите ти качества, зайче. Не се мисли достатъчно в нашия свят. Кажи ми какво те тревожи.
— Мисля каква искам да стана, когато порасна. Когато… вече съм възрастна, имам предвид.
Интересно разяснение.
— И?
— Искам да съм като теб.
Опулвам се насреща ѝ безмълвна. От всичко, което можеше да каже, и от всички професии, които можеше да си избере, тази ми харесва най-малко.
— Защо? — съумявам да я попитам най-накрая. — Какво стана с рисуването?
Бони ме дарява с усмивка, която ми заявява, че съм заблудена, но очарователна.
— Не съм чак толкова добра, мамче Смоуки. Рисуването е нещо, което винаги ще ми доставя удоволствие. Носи ми покой, но не съм предназначена за него.
— Миличка, ти си на дванайсет. Как може да си предназначена за нещо?
Тя бързо ме поглежда с поглед, който е хладен и ме кара да млъкна. Точно сега въобще не прилича на дванайсетгодишна.
— Знаеш ли какво виждам всеки път, когато затворя очи? — Гласът ѝ е спокоен, равен, почти напевен. — Виждам мъртвото лице на майка си. Точно както го виждах през онези три дни, докато бях завързана за нея. — Бони се взира в нищото. — Сякаш искаше да изпищи. Много плаках през първия ден. Спомням си, че се чувствах зле заради това, защото някои от сълзите влизаха в очите ѝ и си мислех, че не е правилно, тъй като тя не можеше да ги избърше. След това спрях да плача и се опитах да спя. Представях си, че не е мъртва и че просто ме е прегърнала. За известно време сработи. Докато не започна да мирише. След това всичко беше в сиво, синьо и черно. Понякога рисувам с тези цветове и си мисля за последния ден, защото той не беше истински, но в същото време беше най-истинският ден от всички. Сънищата ми за последния ден са изпълнени с писъци и дъжд.
Думите ѝ ме хипнотизират. Когато най-накрая съумявам да проговоря, гласът ми е наситен с тъга:
— Съжалявам, Бони. Много, много, много съжалявам.
Тя се завръща обратно в настоящето. Онази мъртвешка хладина в очите ѝ е заменена от безпокойство за мен.
— Хей, слушай, мамче Смоуки, всичко е наред. Е, не че е наред, не, не е, но аз съм добре. Можех наистина да съм много зле, нали разбираш? Не знаех дали ще успея да проговоря отново и дали нямаше да имам кошмари до края на живота си. Дори обмислях самоубийство. Но сега харесвам живота си. Обичам Елейна, Алън и най-вече наистина обичам теб. — Ухилва се. — Като тази вечер. Все пак направихме пържоли.
— Да — съгласявам се аз. — Много добри пържоли.
— Аха, това е нещо малко, но в същото време е всичко, нали разбираш?
— Да, миличка.
— Случилото се с майка ми е истинско, Смоуки. Случи се. То винаги е с мен и ще продължава да бъде. Знам, че разбираш какво имам предвид, защото на теб също ти се случиха много лоши неща. Но знаеш ли какво? Не искам да забравям. Мисля, че денят, в който няма да мога да си спомня как изглеждаше майка ми в онази стая, ще е денят, в който наистина ще загазя.