Простата зряла мъдрост на думите ѝ кара тежкото острие да спре да атакува сърцето ми. Права е. Аз също смятам, че ако спра да тъгувам за Мат и Алекса, ще ги убия отново. С времето осъзнах, че страданието не е задължително, нито пък вината. Най-важно е да помниш. Защото да помниш, е задължително.
— Разбирам те — отговарям аз.
Бони ми се усмихва.
— Знам. Затова трябва да разбереш защо искам да правя това, което и ти.
— Заради случилото се с майка ти.
Онзи хладен мъртвешки поглед се завръща отново. Дванайсетгодишното дете изчезва.
— Не само заради мама, а и заради случилото се с мен. Заради случилото се с теб. Заради случилото се със Сара.
Сара беше жива жертва на случай, по който работих преди известно време. Макар тя да е с шест години по-голяма от Бони, трагедиите на двете създадоха много близко приятелство между тях.
— Хората, които обичам най-много, са наясно, че чудовищата са истински, мамче Смоуки. Когато знаеш това, повече не можеш да се преструваш и трябва да направиш нещо.
Поглеждам я с ококорени очи. Не желая да чувам тези думи от нейната уста.
Господи, този разговор никак не ми харесва. Знаеш ли защо? Защото ще изгубя спора. Защото всичко това започна да се случва още в момента, в който Бони беше завързана за изкормената си майка и оставена да се превърне в това, което е сега.
Този факт ме натъжава. Самата аз живях в измислен свят, в който се надявах, че Бони ще има нормален живот, нормална работа, хубава къща с бяла ограда и куче. Кого заблуждавах?
Не и нея, това е сигурно.
Въздишам.
— Разбирам, скъпа. — Може и да не ми харесва, но наистина е така.
— Ходенето в нормално училище е част от това. Няма да мога да разбирам чудовищата, ако не разбера нормалните хора.
Ти не си ли от тези нормални хора, скъпа? — мисля си аз, но не я питам. Не желая да чуя отговора ѝ.
— Мислех си, че просто искаш да създадеш нови приятели на твоята възраст.
— Аз не съм на моята възраст, мамче Смоуки.
Най-накрая се случва против волята ми. Последните ѝ думи са достатъчни, за да предизвикат сълза. Само една. Тя потича по бузата ми право надолу. Бони се намръщва обезпокоена и се пресята, за да я избърше.
— Съжалявам, не исках да те разстройвам.
Прочиствам си гърлото.
— Никога не ми спестявай истината. Независимо как се чувствам заради нея.
— Но ти не трябва да се чувстваш зле. Можех да съм мъртва. Можех да съм в психиатрична клиника. Все още можех да се събуждам посред нощ с писъци, нали помниш?
— Да.
Двете го правехме, понякога едновременно. Кошмарите ни отвеждаха отново в миналото и направо си продирахме гърлата от пищене.
— Сега нещата са много по-добре, нали виждаш? Не искам да си мислиш, че не съм щастлива.
Бони успява да намери правилните думи, за да потуши най-големите ми майчини страхове.
— Наистина ли, скъпа? Наистина ли си щастлива?
Малко съм шокирана от жалкия си и отчаян глас.
Тя ме дарява с нова усмивка — неподправена, искрена, чиста; усмивка, в която няма мъгла, писъци и дъжд, няма го и онзи хладен и студен поглед, а само ясното синьо небе с най-красивото слънце на света, каквото е това дванайсетгодишно дете.
— В осем от десет дни, мамче Смоуки.
Спомням си какво каза по-рано Алън и разбирам, че е бил прав. Приказката, че човек трябва да е благодарен за това, което има, е клише, но пък е самата истина. Бони е тук, тя е красива, интелигентна, талантлива, говори, не се страхува от живота и не се буди посред нощ с писъци. Да, онова, което ѝ се случи, я промени, но то не я пречупи и в крайна сметка трябва да съм изключително благодарна за това. Защото е истинско чудо.
Прегръщам я силно.
— Добре, добре. Ще изчакаш ли обаче до следващата есен? Ще довършиш ли тази година с Елейна?
— Да, да, да, благодаря ти, благодаря ти!
Знам, че това е правилното решение, защото тези радостни викове отново принадлежат на дванайсетгодишно момиче.
Прекарваме останалата част от нощта съвсем нормално, като не правим нищо особено, а просто се наслаждаваме на компанията една на друга. За известно време не се тревожа, че някой може да умре.
Някак си светът се движи без мен в този момент.
Събуждам се от настоятелното звънене на телефона си. Поглеждам дисплея с премрежен поглед. Алън.
— Пет сутринта е — казвам аз. — Едва ли ще е нещо хубаво.
— Не е — отговаря той. — Затънали сме до шията в лайна.