Много хора бяха плакали в тези гори. Декстър знаеше това. Независимо че кварталът им беше хубав, децата пак си го отнасяха от време на време. Тормозът също не беше нещо нечувано, макар че не се говореше особено много за него. Гората беше убежище и светилище, място за обикновени игри, забранени грехове и мъка. Едва на единайсет Декстър разбираше, че гората щеше да е едно от онези места, които никога нямаше да забрави. Тя винаги щеше да притежава определена сила, дори и само в спомените му.
Вървеше бавно по улицата. Наслаждаваше се на слънцето и на околните звуци. Никой не беше толкова луд, че да излезе да си коси ливадата толкова рано, но двама мъже си миеха колите, което според Декстър беше чудесна идея. Напъха ръце в джобовете си и намери бял камък за подритване в една от канавките. Денят щеше да е страшно хубав!
Асфалтът свърши и започна пръстта. Съществуваха два вида тексаска пръст. Едната беше черна, суха и сплескана; в нея растеше тревата и се вадеше на чимове. Другата беше кафява, почти на гранули и пълна с детрит, камъни и подобни. Тази беше от втория вид.
Дърветата не бяха много далеч, затова Декстър реши да се поразходи. Смяташе да мине през гората и да отиде в съседния квартал. След това щеше да заобиколи и да се прибере навреме, за да хапне малко болонезе или фъстъчено масло с желе и вероятно да пийне сода. После можеше да отиде до магазина за комикси или басейна.
Защо не? Денят беше изцяло негов.
Забърза крачка към дърветата, развълнуван от отворилите се пред него възможности.
Тогава ги чу.
— Целуни го, шибан малоумнико — каза гласът.
Декстър знаеше на кого принадлежи. Всяко хлапе в квартала можеше да го разпознае. На вездесъщия Марк Филипс, побойник и зла напаст. Историята на Марк беше също толкова скучна, колкото пръстта под гуменките му: той много бързо беше пораснал на височина и широчина и се радваше на преимуществото, което му осигуряваше това.
Човек можеше да се спаси от него чрез обичайните за побойниците подкупи: парите ти за обяд, комикси, процент от джобните. Онези, които не се подчиняваха, биваха възнаграждавани с наказания, а Марк много си го биваше в тези работи. Той беше готов да стори всичко, за да си поддържа славата, и се раздаваше от сърце.
Повечето побойници щяха да те понабият, да те щипят за зърната на гърдите и да те съборят, за да ти се изплюят в устата. Марк също използваше тези прийоми, но разликата между него и „колегите“ му беше голяма — той беше готов да се постарае много повече. Сълзите обикновено бяха знак, че тормозеният е схванал картинката. Не и при Марк.
Веднъж и Декстър пострада от него. Поради някаква причина — до ден-днешен не знаеше каква — отказа да даде на побойника един комикс, който му поиска. Отговорът на другото момче беше мигновен и много жесток. То го удари толкова силно по лицето, че имаше чувството, че очите му са се разклатили в орбитите си. Това беше последвано от удар в слънчевия сплит, който накара Декстър да падне на колене и да се опита да си поеме въздух.
Марк му се беше нахвърлил на мига, събори го на земята и му притисна ръцете с коленете си.
— На педерастчето са му пораснали топки, а? Лоша идея, педал. Сега ще трябва да си платиш.
Декстър имаше чувството, че вече беше започнал да го прави. Невъзможността му да диша беше предизвикала надигащата се паника в гърдите му. Като че ли умираше. Знаеше, че няма да умре, но така се чувстваше.
— Ще ти покажа една хватка, която научих от предаванията за бойни изкуства, педал — каза Марк. Гласът му звучеше почти радостен. Декстър го погледна и разбра, че „почти“ е напълно излишно.
Побойникът сложи палци на лицето му и ги заби над скулите му. Натисна. Не особено силно, което правеше случващото се още по-ужасяващо, защото дори лекият натиск болеше.
— Тук се намират някакви точки на натиск или както там им викат. Боли повече, отколкото ако те ритнат в топките.
След това натисна наистина здраво. Палците му като че ли се бяха превърнали в стоманени колове, които се забиваха с огромна сила.
Декстър нямаше какво да направи — очите му се ококориха и той не просто започна да крещи, а направо да пищи. Агонията беше мигновена, ужасна и се разстилаше навсякъде. Имаше чувството, че Марк забива копия в челюстта му.
Дори през болката можеше да види побойника и ухилената му физиономия. Очите му блестяха и Декстър усети, че момчето се беше възбудило. Писъците му го бяха надървили.
Всичко трябваше да приключи тук. При другите побойници ставаше така, но това беше денят, в който Декстър разбра, че Марк даваше всичко от себе си и беше готов на какво ли не, за да поддържа славата си; раздаваше се, ако можеше така да се каже.