Нищо не може да е чак толкова лошо.
— Ето каква е сделката. Ще си извадиш малката тънка пишка и ще накараш малоумника да я налапа. Искам да се задави с кренвиршчето ти. — Марк се усмихна лениво и радостно. — Той ще го посмуче, а ти ще се изпразниш в устата му, ебчо. Не го ли направиш, отново ще заиграят палците. — Побойникът размърда споменатите пръсти и се ухили още по-широко.
По-късно през годините Декстър се питаше откъде типове като Марк знаеха точно къде да забият ножа, за да боли най-много. Това беше почти свръхестествен талант, сравним единствено с акулите, които надушваха кръвта във водата.
Декстър не беше перфектен, но се опитваше да е добро момче. Имаше своите моменти на гняв и егоизъм, но досега не беше правил нещо наистина грозно. Никога не си беше изкарвал яда на някой по-слаб от него, никога не беше наранявал беззащитно животно, а лъжите му бяха дребни. Някак си Марк знаеше всичко това и искаше да го промени, защото беше наясно, че така ще го нарани много повече, отколкото ако го накараше да му излиже краката или забиеше палци в лицето му.
— А ако не го направя?
— Продължавай да ближеш, малоумник! — изкрещя Марк на Джейкъб и отново се обърна с онзи сънен поглед и усмивка на влечуго към Декстър. — Ще те накарам да пищиш, педалче. Ще те накарам да пищиш, докато не си изгубиш шибания акъл.
Декстър се опита да се бори със страха си. Не можеше да отрече това през годините, в които си спомняше този случай. Опита се. Само че в този ден разбра, че куражът е запазен за героите от комиксите, а не за единайсетгодишните момчета.
Стана и отиде при Марк. Погледна падналия на земята Джейкъб — той вече не се късаше от реване, но продължаваше да ближе крака на побойника, който беше станал доста чист.
Добра работа!, помисли си Декстър на ръба на истерията.
Джейкъб спря за момент и го погледна. Момчето наистина имаше красива кожа. Очите му бяха като на дете — големи и доверчиви. От носа му течаха сополи, а бузите му бяха мокри от сълзите.
— Преди да го накараш да ти налапа кренвирша, искам да го зашлевиш — нареди провлечено и лениво Марк.
Не го прави, провикна се един глас в главата на Декстър. Това е нещо, което няма как да поправиш после.
Декстър не можеше да отлепи очи от лицето на Джейкъб. От облото му, глупаво лице. В него започна да се надига гняв, ирационален гняв, който твърдеше, че вината да се озове в това положение, е изцяло на умствено изостаналото момче, че заради него трябва да направи нещо толкова ужасно.
Ако не беше такъв шибан малоумник, нямаше да сме тук и аз просто щях да си направя разходката в тази чудесна съботна сутрин.
Гневът на Декстър се засили. По-късно осъзна, че гневът му е бил породен от страх и срам.
Вдигна ръка и я задържа във въздуха. Трепереше.
— Направи го, педал — прикани го Марк и се ухили като жабок.
Декстър имаше чувството, че е попаднал в ада.
Затвори очи, за да не вижда лицето на Джейкъб. Отдаде се на гнева си и замахна.
23.
Зашлевих бедното момче и… направих каквото ми каза Марк.
След това само стоях и гледах как го заплашва — продължава да чете човекът от видеоклипа. — „Каза на Джейкъб, че ще го убие, ако каже и дума, и че ще чука майка му в задника след това. В този ден приключиха детските ми съботи. Опитах се да ставам в ранните спокойни часове на утрото, но анимационните ми се струваха глупави, а хлябът с канела не беше толкова вкусен. Никога вече не се приех такъв, какъвто мислех, че съм. Всеки човек има представа за себе си, особено като дете. Идеали. Представяме си, че ще бъдем смели, когато е необходимо, че ще вземем правилните решения в трудни ситуации. Марк разби тези ми илюзии. Осъзнах, че съм способен да нараня, дори да изнасиля друго човешко същество — безпомощно при това, за да спася собствената си кожа. Не се държах никак геройски, когато ножът опря до кокала, и каквото и да се случеше след това, винаги щях да се сещам за този момент. Разказах на баба за случилото се. Разказах ѝ и плаках, а тя ме прегърна и не ме пусна дълго време. Помълча малко, за да обмисли всичко, както правеше често. Накрая ми каза следното: «Всеки има по малко грозота в себе си. Следващия път, в който тръгнеш да съдиш някого, си спомни своята». Баба беше единствената, която знаеше за този случай. До тази година. Намерих свещеник, добър човек, който беше готов да изслуша изповедта ми. Аз говорих, той слуша и след това стана чудо на чудесата — свещеникът ме опрости. Каза ми, че и Бог ще ми прости, и аз му повярвах. Бог не е проблемът. Не знам дали съм готов да простя на себе си. Но се опитвам. Давам всичко от себе си.“