Мъжът оставя листа на масата пред себе си и разплита пръстите на ръцете си, като палецът и показалецът продължават да си играят с броеницата.
— Декстър Рийд разкри една тайна на света — желанието си да се превърне в жена. В същото време запази друга, която е по-срамна. Поне за него. Както често казват хората, трябва да се казва истината и само истината. Лесно е да се говори, трудно е да се действа, но действието е необходимо за спасението. Поредният пример може да се намери в смъртта на Розмари Зоненфелд.
Екранът потъмнява.
— Лошото ми предчувствие ще се оправдае ли? — питам Алън.
— Да.
— Давай.
Той кликва върху следващия клип. Този път под него пише: СМЪРТТА И ГРЕХЪТ НА РОЗМАРИ ЗОНЕНФЕЛД.
— Розмари беше грешница на грешниците — започва напевно мъжът. Не звучи осъдително. Просто разказва. — Младостта ѝ премина под знака на безразборния секс, чукането за пари, наркотиците и перверзиите. Когато стигна дъното, тя прие Бог в живота си и му изповяда миналото си. Разкри тайните си и се опита да тръгне по правия път. Но също както в случая с Декстър, Розмари имаше втора тайна, голям грях. Гледайте внимателно.
На екрана се появява жена, чието лице се е надвесило над купчина с кокаин. В ръката си държи сламка. Гола е и цялата трепери. Чува се смъркане и купчината значително намалява. Разпознавам жената като Розмари.
— Отново — заповядва гласът. Той принадлежи на мъжа, който е записан на клиповете.
Розмари вдига поглед. Очите ѝ са доста отнесени, но страхът в тях е повече от очевиден.
— Ако продължа да смъркам, ще умра — казва тя.
— Така е — отговаря мъжът. — Но ако не го направиш, ще прострелям капачките на коленете ти и ще ти отрежа гърдите. Пак ще умреш, но ще е много по-болезнено. — Онзи млъква за миг. — Отново.
Розмари приема съдбата си. Навежда се над купчината и изсмърква огромна доза, която като че ли няма край. Сламката полита от пръстите ѝ. Главата ѝ се отпуска назад, погледът ѝ блуждае, а косата ѝ пада като водопад върху гърба ѝ. Прилича на някакво отвратително изкуство, на смъртоносна естетика, създавана от предстоящата смърт.
— Сега легни — нарежда с утешителен глас мъжът. — Легни, дете мое.
На екрана се появява облечена в ръкавица ръка, която бута треперещата и тресяща се Розмари на леглото. Тя се усмихва и хапе долната си устна. На челото ѝ са избили капки пот. Тя е олицетворение на изпаднала в екстаз жена. Свива бедрата си отново и отново, сякаш се бори с оргазъм.
— Разкажи ни за Дилън, Розмари.
Тя застива и погледът ѝ като че ли става по-ясен. Намръщва се и потръпва. Започва да се поти.
— От… откъде з-знаеш з-за…? От-откъде? Казах само на хората в мо…
— Знам, Розмари — прекъсва я той. — Ти умираш. Не искаш ли да посрещнеш Бог с истината на уста? Разкажи ни за Дилън. Той беше твой брат, нали?
— Д-да. Брат. Красивото ми братче.
— На колко години беше Дилън?
Розмари потръпва веднъж и затваря очи.
— На тринайсет — изсъсква в отговор тя.
— А ти на колко беше?
— Петнайсет петнайсет пет-пет-петнайсет — отговаря напевно жената.
— Разкажи ни, Розмари. Разкажи ни, разкажи на тях, разкажи на Бог какво направи на красивия Дилън.
Следва дълга пауза, в която жертвата му започва да се тресе неудържимо. Дишането ѝ става по-учестено и накъсано.
Не ѝ остава много време, мисля си аз.
— Една вечер се намъкнах в леглото му и му направих свирка! — изграква тя. — Лапнах му го и той не можеше да направи нищо друго, освен да ми позволи. След това го надървих отново и го чуках.
— Какво се случи на следващия ден, Розмари?
Мълчание. Спазми. Пот.
— Какво се случи на следващия ден?
Тя клати ли, клати глава.
— Не не не не не не не.
— Бог е любов, Розмари.
Тези думи променят държанието ѝ, но не ми е ясно защо. Тя започва да плаче.
— Той се самоуби. Отиде в банята и си преряза вените. Не остави бележка, защото знаеше, че аз ще разбера причината. Никой никога не разбра, нито мама, нито татко, но аз знаех знаех знаех. Злият копнеж в мен уби сладкия Дилън, накара го да стори зло против волята си и го изяде жив. Злият копнеж доведе до смъртта му.
Намръщвам се от болката, която чувам в гласа ѝ, и от факта, че е измислила име на нещо в себе си, което ненавижда. Злият копнеж.
— Много добре, Розмари — казва мъжът. Изненадана съм от дълбочината на състраданието в гласа му. Всъщност на него му пука. — Смятам да ти донеса покой, да те пратя при Бог. Това ще ти хареса ли?