Максин не може да спре да плаче.
— За к-к-какво говориш? — пита през сълзи тя.
— Максин. — Тонът му е укорителен; вербалният еквивалент на приятелско, но предупредително размахване на пръст. — Не искаш ли да стоиш от дясната страна на Бог? Разкажи им за бебето си. Разкажи им за малкия Чарлс. На колко години беше тогава ти? На шестнайсет?
Промяната в държанието ѝ е светкавична и невероятна. Очите ѝ се ококорват, сълзите ѝ спират и устата ѝ се отваря. Максин се превръща в карикатура на шока и изненадата.
— Виждаш ли? Все пак знаеш за какво говоря.
Бездната на неспокойствието в стомаха ми се разтваря още повече.
Тя започва да мига много бързо. Устата ѝ се затваря и пак се отваря. Затваря се.
Прилича на умираща декоративна рибка.
— Хайде, Максин. Чарлс. Помниш Чарлс, нали? Малкото бебе Чарлс, което издъхна в уличен контейнер, изхвърлено като боклук.
Изражението на жената ме ужасява. Това е жестоко, абсолютно и безцеремонно посегателство и аз едва не спирам клипа. Той я наранява с факта, че знае, и с навирането на този факт в лицето ѝ. Успял е да премине най-сериозните ѝ защити. Това е по-лошо от завързването ѝ на стола, а може би дори е по-лошо от знанието ѝ, че ще умре.
Осъзнавам, че той копнее точно за това. Момента на унижение.
Максин заплаква отново, но този път огорчението ѝ е още по-дълбоко. Тя се срамува, не се страхува. Главата ѝ увисва напред, а почернелите ѝ от грима сълзи капят върху голите ѝ крака и оставят мръсната си следа върху тях.
— Бях само на шестнайсет години — казва жената с вял глас и дори звучи на толкова, докато изрича думите.
— Истина е — казва мъжът. — На колко години беше бебето Чарлс?
— На няколко минути. Той беше само на няколко минути.
— Какво му стори?
— Б-бях само на шестнайсет. Забременях от тате. Двамата с мама се преструваха, че не забелязват. Бях кльощава и коремът ми не порасна много, но децата в училище разбраха, че нося дете. Това не спря тате да идва при мен през нощите. — Максин отново вдига глава. Вторачила се е в нищото, докато си спомня. Гласът ѝ е на дете. — Мразех нещото вътре в тялото си. То се появи, защото тате беше с мен. Помня, че си мислех, че е дявол, че е някакъв демон. Създание с големи нокти и зъби, което расте в утробата ми. От време на време се размърдваше и аз започвах да треперя. Много се страхувах от него. Към края тате спря да се преструва, че не е там. Веднъж докосна корема ми и каза: „Ако е момче, ще го кръстим Чарлс“. — Тя потреперва. — Това ме накара да мразя бебето още повече. Бях сигурна, че е син на Сатаната. Една вечер се събудих и установих, че леглото ми е мокро. Водите ми бяха изтекли. Много ме болеше. Едно беше сигурно, не исках да родя бебето у дома. Затова се облякох, взех колата на тате и отидох на онова място с изоставените фабрики. Намерих си едно мрачно местенце, защото не исках да го виждам, когато се появи със своите зъби, нокти и опашка.
Жената млъква за миг и лицето ѝ се изкривява от болка.
— Какво се случи след това, Максин? — пита гласът.
— Родих го. То просто си лежеше там на пръстта. Не бях на себе си, но едно ми беше ясно: бях много изплашена. Не исках да го погледна. И тогава… то проплака. — Усещам изумлението в гласа ѝ. — Звучеше съвсем нормално. А не като демон. Звучеше си като бебе. Погледнах го. Беше толкова малко и направо се скъсваше от рев. Имах чувството, че е ядосано — на мен, на пръстта под себе си и на целия свят. Телцето му беше покрито с кръвта ми, затова го сграбчих и внимателно го погледнах.
— Какво видя, Максин?
Тя затваря очи.
— Видях бебе. Просто едно бебе.
— И? Какво друго?
Максин отваря очи. Те са изпълнени с болка и отвращение.
— То принадлежеше на тате. Той щеше да го използва по някакъв начин, щеше да го тормози или да го направи лош човек. Чарлс не се роди демон, но тате беше дяволът и щеше да го превърне в зло създание. Затова… — тя си поема дълбоко въздух — направих единственото, което смятах, че е правилно. Взех Чарлс, намерих един контейнер, сложих го вътре и го покрих с боклук, докато заглуших плача му.
— Какво се случи след това?
— Прибрах се у дома. И знаеш ли какво? — Погледът ѝ се насочва право в камерата. Очите ѝ са изпълнени с молба. — Тате никога не попита какво се е случило с бебето. Нито веднъж.
— Майка ти също никога не е попитала, което е по-лошо, нали?
— Да — прошепва в отговор Максин, — това беше най-лошото. Сякаш бебето никога не беше съществувало за тях. Вероятно наистина е било така. Вероятно бяха от този тип хора, които могат да живеят, без да изпитват вина или да се тревожат за някой друг.