— Ти не си от „този тип хора“, нали, Максин?
Тя стиска изцапаните си от спиралата очи и простенва.
— Не! Никога не забравих. Никога! Година по-късно избягах и дойдох да живея в Калифорния. Известно време проституирах, вземах наркотици и се мразех. После… после открих Бог и промених живота си. — Очите отново се отварят и отново са изпълнени със страдание. — Не знаеш ли? Промених се. Избягах от своя дявол и дадох душата си на Бог. Сега работя с деца, помагам им, за да изкупя стореното с Чарлс. Не разбираш ли?
Максин го моли за милост, но мърморенето, което чувам, ми подсказва нещо, което вече знам: той не разполага с такава. Мърморенето всъщност е началото на молитвата му.
— Отче наш, който си на небесата, да се свети Твоето име… — Млъква. — Бог е любов, Максин.
Екранът потъмнява.
Устата ми е пълна с жлъчка. Адреналинът бушува в мен и кара сърцето ми да бие по-бързо. Кожата ми е гореща. Замаяна съм.
Имам чувството, че се разкъсвам на части. Точно тук, точно сега, без никакво предупреждение.
Усещам кикотенето на някакво създание в мрачните кътчета на съзнанието ми, то се катери с невероятна скорост и се опитва да излезе на светло от мрака.
Виж ме, хили се то, зъби се и ръмжи. Знаеш какво съм. Виж ме.
Стискам очи и поклащам глава.
Не, не не не не.
Фантомът от миналата вечер се е завърнал, но вече е станал чудовище и ме е хванал неподготвена.
Закопнявам за онази бутилка с текила. Желая я толкова силно, че това ме ужасява. Точно тази подбуда кара алкохолика да посегне към следващата чаша. Страхът, че ако не го направи, ще умре бавно, мъчително и болезнено.
Слагам длан на бюрото си. То се тресе.
Виж ме, настоява отново гласът, който е станал по-рязък и уверен. Той не моли, той заповядва.
Започва да ми се повдига и не мога да направя нищо, за да ми стане по-добре.
Господи, ще повърна!
Излизам на бегом от офиса си и отивам в тоалетната в коридора. Тя не може да се заключва, но за щастие, вътре няма никого.
Отварям вратата на една от трите кабинки и падам безцеремонно на колене на плочките. Всичко в мен се надига, стомахът ми се бунтува, за момент главата ми е пронизана от кратка и сладка болка и в следващата милисекунда вече си изповръщам червата. Това не продължава дълго, но е сериозно. Лицето ми навярно е почервеняло и от цялото напъване са ми потекли сълзи. Хващам се за двете страни на тоалетната чиния и изчаквам, за да се уверя, че е приключило.
Виж ме.
Извивам се като въже в силни моряшки ръце, огъвам се като лък на цигулка. Мускулите ми се стягат и започвам да повръщам отново. Този път мъчението продължава по-дълго и пред очите ми се появяват петна.
Когато всичко приключва, сядам на пода и се облягам на стената на кабинката. Стоя известно време и просто дишам, като се държа за главата в опит да прибера чудовището и ноктите му обратно в кутията.
Сега не му е времето, казвам си аз. Ще настъпи такова, но то не е сега. Моля те.
Затварям очи, отпускам глава на стената на кабинката и се отнасям. Времето започва да тече под формата на неясни проблясъци. Появяват се някакви картини. Те нямат никаква логика, пълна бъркотия са. Виждам Мат, Бони, Томи, който ми казва, че ме обича, и Максин с нейния поглед като на енот.
Отварям очи и установявам, че гласът си е заминал. Възползвам се от временното подобрение, за да се изправя на омекналите си крака. Пускам водата на тоалетната и в същото време осъзнавам, че цялото ми лице е в сълзи.
— Проклятие.
Мразя да плача.
Като че ли съм малко по-стабилна сега. Стомахът ми е спрял да се бунтува, а дрънкането в главата ми е намаляло до далечен шепот. Имам неприятен вкус в устата от повръщаното. Отварям вратата на кабинката и излизам. Все още съм замаяна и стъпвам нестабилно.
— По-добре ли си?
Изненадата ми е толкова голяма, че почти си изваждам оръжието. Завъртам се светкавично към гласа и едва не припадам от това си действие, тъй като краката ми все още са като гума. На вратата на тоалетната, със скръстени ръце, се е облегнала Кърби. Дъвче дъвка и ме гледа с поглед, който не мога да разгадая.
— Какво търсиш тук? — питам аз.
— Уверявам се, че никой няма да влезе, докато ти се разпадаше там вътре. — Свива рамене. — Дойдох да се видя с Кали и те видях да бягаш към тоалетната. Стана ми любопитно.
Обръщам се към мивката, за да не ми се налага да я гледам. Пускам водата.