— Защо сега? — чудя се аз. Никой не ми отговаря. — С какви други допирни точки разполагаме?
— Клиповете свършват преди смъртта на всяка от жертвите — отговаря Джеймс. — Както говорихме и по-рано, той ни показва, че посланието му е много по-важно за него от самата смърт. Убийствата са извършени с цел, а не за удоволствие.
— На него му пука за тях или поне така иска да си мислим — казвам аз. — По някое време ги съблича голи — това е свързано с тайните им. След това дърпа завесата точно преди да настъпи краят им. Уважава личното им пространство и запазва достойнството им.
— Никога не се разгневява — отбелязва Джеймс. — Непоколебим е, но също така е спокоен с всяка от жертвите. Не прекалява със заплахите, за да ги подчини, държи се безпристрастно. Стреми се към определена цел, не е фантазьор.
— Предполагам, че темата за тайните е от самото начало?
— Опасявам се, че да — отвръща Кали. — При това става въпрос за сериозни неща.
Намръщвам се.
— Какво имаш предвид?
— Има предвид, че няма тайни от рода на „откраднах двайсет долара от нечий портфейл“ — обяснява Алън. — Всички са мрачни, извратени и тъжни или и трите, взети заедно. — Поглежда бележника си. — Разбира се, в голяма част от тях присъства сексуален компонент. Става въпрос за случайни убийства, но има и няколко предумишлени. Една жена била пребивана от съпруга си години наред, докато накрая не решила да си го изкара на бебето им. Горила го с цигари. — Алън ме поглежда с нерадостна усмивка. — Доста отвратителна галерия.
Стомахът ми се свива и отново усещам онзи глас — все още не се чува, но се размърдва. Иска да ме уведоми за присъствието си. Прогонвам го и се насилвам да се съсредоточа върху списъка с имена и онова, което могат да ми кажат.
— Очевидно е записал всяко престъпление — отбелязва Джеймс, — но промените в качеството на видеото и звука ни подсказват, че от много време е наоколо. Вероятно е започнал на „Супер 8“ или нещо подобно и през годините е подобрявал техниката си. Нашият човек е вещ в техническо отношение — нищо гениално, просто е много по-запознат с нещата от средния компютърен потребител. Все пак е прехвърлил старите си записи на цифров носител, създал е клипове, обработил ги е и така нататък.
— Няма как да му отречем това — съгласява се неохотно Кали. — Записвал е действията си от самото начало и е чакал деня, в който да покаже „делото“ си на света.
— Откъде е можел да бъде сигурен? — пита Алън.
Поглеждам го и се намръщвам.
— Какво имаш предвид?
— Когато е започнал да се занимава с „делото“ си, е нямало интернет, поне не за публично ползване. През цялото време е планирал да излезе на светло и е повече от ясно, че е смятал да използва записите за тази цел. Ако се върнем с няколко десетилетия назад, ще стигнем до видеокасетите.
— Е, и?
— Е, в такъв случай контактът щеше да е директен — от него към нас. Но това? — Алън посочва компютъра. — Качил е клиповете в някакъв публичен сайт. Как е можел да бъде сигурен, че ще привлече вниманието ни?
— Подбирал е внимателно — отговаря Джеймс. — Уебсайтът, на който ги е качил, е най-гледаният на планетата. Предполагам, че ако не ги бяхме намерили, щеше да ни изпрати имейл или писмо.
Алън разбира ситуацията и кима.
— Може би дори щеше да се обади по телефона.
— Има ли някакъв начин да проследим клиповете? — питам аз.
Джеймс поклаща глава.
— Не. Компактдисковете, дивидитата и дори принтираните страници могат да бъдат проследени до известна степен, но един видеоклип няма воден знак или някакъв подпис.
— Какво ще ми кажете за качването им? Трябвало е да се свърже с мрежата, за да ги публикува в User-tube.
— Вече накарах „Компютърни престъпления“ да проверят това, сладкишче — отвръща Кали. — Работят върху изготвянето на заповедта, докато говорим.
— Вероятно ще е задънена улица — намесва се Алън.
— Вероятно — съгласявам се аз, — но…
— Да — прекъсва ме той, — понякога лошите момчета са глупави.
— Понякога. Нещо друго?
— Да — отговаря Джеймс. — Питам отново: откъде получава информацията си?
Това е най-голямата мистерия в този случай. Лиза Рийд беше записала историята си в дневник, но другите?
— Може би е свещеник? — предполага Алън.
— Пътуващ свещеник? — размишлявам на глас аз. — Не мисля. Би привлякъл прекалено много внимание. Дори да се е преструвал на такъв, отец Йейтс не спомена никакви гостуващи духовници. Розмари не разпозна нападателя си. — Поклащам глава. — Не е свещеник.