— Какво имаш предвид?
— Да вземем следния пример: един мъж може да твърди, че най-важното качество за него е да бъде добър баща, и после да се прибира у дома и да пребива децата си. Възможно е, което е по-сложно, същият този мъж да работи с децата на другите, да е техен терапевт. Прави го от години и може би дори е помогнал на много от тях. Единственото, което има значение за мен от гледна точка на работата ми, е, че се прибира у дома и пребива собствените си деца.
Бони мълчи и премисля чутото.
— Трябва да помисля още малко.
И ще го направи. Тя е като езеро без вълни — тиха и спокойна. Само дето се случват много неща под повърхността, където слънцето не достига и се крият раците.
— Ще поговорим ли още за това? Когато приключиш с мисленето?
— Да.
— Обещаваш ли?
— Да, мамче Смоуки. Чувствам се по-добре сега. Съжалявам, че направих нещо, което не ти харесва.
Отбелязвам начина, по който изрича последното изречение. Тя не се извинява за постъпката си, а за факта, че ме е разстроила. Решавам да спра дотук.
— Извинението се приема, но помни — две седмици.
— Добре.
— А сега ми дай да поговоря с Елейна. Изключително много.
— А аз много, много повече — отговаря Бони.
Настъпва моментна тишина и Елейна се обажда от другия край на линията.
— О, Смоуки. — Звучи толкова ужасно, че ми иде да се пресегна през телефона и да я прегърна.
— Недей да виниш себе си, Елейна. Досега извадихме голям късмет с Бони. Мисля, че отдавна трябваше да се случи нещо подобно.
— Предполагам, че си права, но все пак… се чувствам виновна. Тя беше на лаптопа си и използваше безжичната интернет връзка. В последно време не спя добре. Реших да подремна и наистина съм се отнесла. Спах няколко часа. Гледала е клиповете през това време. Съжалявам, Смоуки.
— Елейна, моля те. Ти си втората ѝ майка. Ти се занимаваш с образованието ѝ, ти я гледаш, когато трябва да работя… ти правиш много. Недей да се виниш.
— Оценявам това, което казваш, но как би се почувствала ти, ако беше на мое място?
Щях да се чувствам ужасно.
— Разбирам те. Все пак Бони не е бебе. Не е като да сме забравили да заключим праха за пране и тя да го е изяла. Тя е наясно, че няма да одобрим стореното от нея, и умишлено го е скрила от нас. — Казвам ѝ за двуседмичния мораториум за употребата на интернет.
— Ще ти помогна да наложим наказанието, можеш да бъдеш сигурна.
— Смятам, че няма да е проблем. Не се е възпротивявала. Всъщност не каза нито дума.
— Хмм. — Радвам се да чуя лекото оживление в гласа на Елейна. — Може би това трябва да ни обезпокои повече от всичко останало.
— Имаш право. А сега спри да се обвиняваш. Обичам те.
Тя въздиша.
— И аз те обичам. Целуни съпруга ми от мен. Бони отново иска да говори с теб.
— Дай ми я.
— Забравих да ти кажа нещо — казва малко задъхана дъщеря ми.
— Какво?
— Този човек? Който се нарича Проповедника?
— Да?
— Хвани го и го хвърли завинаги в затвора. Искам да умре там.
Това не е молба, а нареждане. Бони е видяла какво е направил, и независимо всички нюанси на черното и сивото и моралните въпросителни, които се въртят в главата ѝ, едно нещо е сигурно: свободата на този човек е неприемлива.
— Ще го сторя, миличка.
— Добре.
Бони затваря. Известно време просто стоя и гледам телефона като хипнотизирана. Разстроена съм. С Бони в моя живот нещата са едновременно прости и сложни. Проста е любовта ми към нея. Тя е безгранична, дълбока и чиста. Сложна е самата Бони. Тя притежава характера на дете, но в същото време се държи като възрастен, изградена е от пластове и тайни места, които не мисля, че някога ще успея да видя. Научила се е да крие собствените си тайни и как това да не ѝ пречи. Понякога се тревожа, но само понякога. Просто Бони си е такава.
Тя е напът да се превърне в тийнейджърка, подобно на върколак при пълнолуние, и с това вероятно ще започне да се измъква от дома ни и да е по-склонна към лъжата. Това също не ме тревожи, защото така стоят нещата. Проблемът е, че Бони не избра да лъже за пушене, целуване или шофиране с превишена скорост, а го стори, за да гледа последните ужасни моменти на всички онези бедни жени.
Нима нищо друго, осъзнавам аз, като майчинството, което да те кара да се чувстваш толкова безпомощна и глупава.