— Ако очакваш да се пречупя, има да чакаш мноооооооого време, Смоуки.
Опитът ѝ за шега — нещо, в което е изключително добра, въобще не ѝ се получава.
— Мисля, че вече те видях да се пречупваш.
Вторачва се в мен, ухилва ми се насреща и свива рамене.
— Е… може би реагирах малко не намясто.
— Стига с глупостите, Кърби. Оценявам какво направи за мен в тоалетната. Нека ти върна услугата.
Тя размахва пръст към мен.
— Виж сега, Смоуки, не допускам никого зад кулисите. Трябва да си наясно с това.
— Разкажи ми за Уилоу Томас. Коя е тя? Каква ти е била?
Кърби отново дръпва устната си. Никога не съм я виждала толкова мълчалива. Обикновено бръщолеви като двегодишно.
— Уилоу беше… приятелка на приятелка. Тя беше цивилна. Винаги е била такава. Беше родена невинна и вероятно е умряла такава. Беше същинско кутре, същинска писана, прекалено жизнена и весела за живота, в който двете с теб живеем, нали разбираш? Тя не беше като мен или приятелката ми. Ние никога не сме били цивилни. Винаги бяхме готови за рокендрол и подготвени за лайната, миризмата и добрия стар гаден свят. Не и Уилоу. Тя беше слаба.
— Какво е името на приятелката ти?
Ново размахване на пръста и крива усмивка.
— Добър опит. Но не. Няма да ти споделя тази информация точно сега.
— Може ли да ни помогне?
— Ако смятах, че може да ти помогне да разбереш кой е този бъдещ мъртвец, щях да ти кажа.
Бъдещ мъртвец. От нейната уста звучи изключително убедително.
— Сигурна ли си?
— Уилоу направи правилния избор. Тя ни изостави, за да води приятен нормален живот. Така и не си проговорихме повече, но аз я проверявах от време на време, за да се уверя, че никой не се възползва от кутрето. Един ден просто не я намерих, нямаше я. Използвах някои от моите… ах, ресурси, за да я проследят, но тя се беше изпарила. Сякаш беше влязла да плува в океана посред нощ и повече не беше излязла.
— Кога се случи това?
— Преди около десет години.
— Има ли семейство?
Кърби се позабавя доста с отговора.
— Не. Беше сирак.
— Разбирам.
Чакам за още. Приятелката ми се усмихва.
— По-скоро адът ще замръзне. Тя беше сирак, изчезна преди десет години от слънчевия Лос Анджелис и никога не нарани умишлено човешко същество в живота си. Това е всичко, което трябва да знаеш.
— Криела е нещо, Кърби. Така оперира този тип.
Обяснявам ѝ съдържанието на видеоклиповете. Наблюдавам реакциите ѝ през това време, търся някакво издайниче, някакво пропукване в Кърби-фасадата. Тя просто седи, слуша и увива кичур руса коса около пръста си.
— Разбирам — казва тя, когато приключвам.
— Кърби, Уилоу имаше ли някакви проблеми? Пиене, наркотици? Ходила ли е на срещи за взаимопомощ или нещо подобно?
— Всъщност да. Пиеше. Успя да се справи обаче. Помогнаха ѝ сбирките на АА.
Бинго, казвам си наум.
— Има ли още нещо, което можеш да ми кажеш за нея?
— Нищо, което би ти било от полза. — Кърби се навежда напред. Обстановката отново се наелектризира и имам чувството, че съм застанала срещу хищник. — Значи все още нямаш представа кой е той?
— Не.
Тя кима.
— Е, добре тогава. Мисля, че приключихме тук. — Изправя се да си ходи.
— Кърби, искаш ли да гледаш клипа?
Тя спира с гръб към мен и с ръка на дръжката на вратата.
— Не. Знам тайната, която криеше.
Отваря вратата и излиза.
Цивилна. Така нарече Кърби Уилоу Томас. Разбирам какво има предвид, като гледам жената на клипа пред мен.
Прилича точно на такава. Тя щеше да се изненада от жестоките удари на живота и постоянно щеше да се чувства предадена от тях. Живяла е изпълнена с надежди, идеализирала е всичко и е мечтала, докато нещо не се е сблъскало с нея и не я е свалило на земята.
Това е щяло да бъде безкраен цикъл, започнат в резултат на сериозно нараняване, от което никога не е успяла да се възстанови.
Била е красива. С права тъмна коса и слаба, болезнено слаба. Тази слабост е карала красотата ѝ да изпъква по начин, характерен само за някои жени. Кожата ѝ е много, много бледа и само на бузите ѝ могат да се намерят следи от някакъв цвят. Устните ѝ са пълни и червени.
— Разкажи ми за белезите, Уилоу — казва ѝ Проповедника.
Цялата трепери. Очите ѝ се стрелкат във всички посоки — в него, вдясно, вляво, право в камерата; имам чувството, че гледа в мен. Сълзите ѝ не текат постоянно. Ъгълчетата на очите ѝ се пълнят много бавно, преди да пуснат някоя голяма сълза, която потича надолу по бузата ѝ и бързо пада върху бедрото. Започва да ми се гади, когато виждам, че е настръхнала. Сигурно убиецът е надушвал ужаса ѝ.