— Уилоу — приканва я той, нежен както винаги. — Белезите. Или ще се наложи да те нараня отново.
Думите му я карат да трепери толкова силно, че чувам тракането на краката на стола в пода.
— Не! — проплаква тя.
— Тогава говори, моля. Разкажи ми за белезите.
— Но ти… ти вече знаеш — скимти Уилоу. — Знам, че знаеш, сам ми каза.
— Да, но трябва да го изречеш пред камерата.
Тя спира да трепери. Въздиша веднъж, но тежко. След това си поема въздух и въздиша отново. Навежда глава напред. Правата ѝ коса увисва надолу и започва да гъделичка покритите ѝ със сълзи бедра.
— Обичахме да се порязваме — прошепва приятелката на Кърби.
— Кой, Уилоу? Ти и кой?
— Аз и Манди. Манди беше сестра ми. Тя беше с две години по-голяма от мен. Отидохме да живеем в приемни семейства, защото мама и татко ни биеха много. Манди ми разказа за порязванията, как можеш да се почувстваш по-добре, когато много те боли.
— И направи ли така, че да те боли много?
— Да.
— Продължавай.
— Използвахме бръснарски ножчета. През повечето време се режехме от вътрешната страна на краката си, в горната част, където не се забелязваха белезите дори когато носехме рокли. Понякога се порязвахме една друга.
— Това правехте и през онзи ден, нали? Порязвахте се една друга?
— Да. — Не съм чувала по-тих глас от нейния.
— Какво се случи?
— Първо тя ме поряза. Чувството беше… страхотно. Не мога да го опиша. Преди да те порежат, се чувстваш едновременно вцепенен и те боли, всичко изглежда някак си нереално, но после те порязват и болката вече е съвсем истинска, тя е остра, сладка и е сега. Не преди, не после. Просто сега. Порязването те кара да се чувстваш жив в този момент. Кара те да се чувстваш истински, значим.
— Продължавай.
— В онзи момент се чувствах приятно. Сестра ми ме поряза доста дълбоко. Видя колко добре се почувствах и ми каза аз също да я порежа дълбоко. Много дълбоко. Направих го.
— Колко дълбоко я поряза, Уилоу?
Жената вдига глава и за мен е шокиращо да видя колко бледо е лицето ѝ. Тя прилича на труп.
— Срязах артерията — прошепва накрая. — Сестра ми винаги е била много слаба, двете бяхме такива. Натиснах, но не можех да преценя колко силно заради адреналина и ендорфините, които нейното порязване ми причини. Срязах я доста дълбоко. Тя започна много да кърви.
Уилоу спира да говори.
— Разкажи ни останалото. Какво направи тогава?
За първи път виждам, че в тази жена има някаква сила; очите ѝ блестят с чиста омраза към Проповедника. Предполагам, че ако можеше, щеше да го пореже доста дълбоко.
— Казах ѝ, че кърви много лошо. Тя погледна раната и… и… се усмихна. Тя просто се усмихна. Каза ми да се махам и да не разкривам пред никого, че аз съм тази, която я е порязала. Отвърнах ѝ, че няма да го направя, че се нуждае от помощ, но тя ми каза, че е прекалено късно, че ще умре и че няма проблем за това, че няма нищо против и че дори донякъде ѝ харесва, но не искаше да се забърквам в неприятности, затова трябваше да си тръгна, да се върна и да се правя, че едва сега съм я намерила, да бъда много изненадана, затова преброих до пет, после се върнах и тя вече изпадаше в безсъзнание, а аз изпищях, защото навсякъде имаше кръв и… — Потокът от думи спира само за да може тя да си поеме въздух. — Прегърнах я и се опитах да спра кръвта, но тя беше прекалено много. Беше се образувала локва. Можех да се изкъпя в нея. — Настъпва кратка тишина. — Тя умря.
— Направи ли каквото ти каза сестра ти, Уилоу? Преструва ли се?
Тя кима. Станала е още по-бледа. Очите ѝ проблясват от омразата, която е чиста и открита.
— Кажи го, дете — приканва я той.
Уилоу потреперва само веднъж и отново разклаща стола.
— Убих сестра си, но оставих всички да си мислят, че се е самоубила. — Думите ѝ се сипят като отрова от устата ѝ.
— Получи ли съчувствие заради това?
— Да.
— Разказа ли на хората за собствените си порязвания?
— Да.
— И още нещо, Уилоу. Каза ли на всички, че сестра ти те е повела по този път? Остави ли ги да си мислят, че тя те е накарала да го правиш?
— Даааааа — простенва жената. Очите ѝ се въртят. Изражението ѝ се променя от омраза на отчаяние и всичките пермутации между двете.
Той чака. Оставам с впечатлението, че е много доволен, и се изпълвам с отвращение към него.
— Благодаря ти, Уилоу. Помни: Бог е любов.
Екранът потъмнява.
Не бях усетила, че съм затаила дъх. Издишам и се отпускам на стола си.