— Розмари покая ли се?
— Вярвам, че го стори.
Мъждукането в главата ми се засилва. Има нещо скрито в това, за което говорим. Не е просто проблясък, уловен с ъгълчето на окото ми, а сърбеж, който не мога да достигна, за да почеша.
— Мога ли да видя изповедалнята ви, отче?
Отец Йейтс застива за известно време и просто ме гледа. Не се чувствам неудобно или обидена от погледа му. В него се крие прекалено много доброта.
Накрая става.
— Последвай ме.
— Аз ще изчакам тук — провиква се след мен Алън. — Може би ще се помоля за малко сън тази вечер.
Дарявам го с вяло махване на ръката, докато следвам свещеника към изповедалнята. Случват се две неща едновременно: онова, което се опитвам да видя, става по-ясно, по-осезаемо и по-ярко, а гласът в главата ми, онзи, който кара стомаха ми да се свива, се е завърнал.
На челото ми избива студена лепкава пот.
— Специално за теб ще направим пълната обиколка — казва отец Йейтс, когато стигаме до изповедалнята. — Аз ще заема моето място, а ти това на каещия се.
— Разбира се — отвръщам, но едва успявам да чуя гласа си. Прекалено много прилепски криле плющят в главата ми.
Отварям вратата и влизам вътре. Почти няма никаква светлина. Кабинката е малка и тясна, направена от тъмно и лошо боядисано дърво. На пода, точно под решетката, която разделя свещеника от каещия се, има коленник, на който да се коленичи. Затварям вратата и се вторачвам в него.
Трябва да извървя целия път, да направя пълната обиколка, мисля си. Иде ми едновременно да плача и да се смея.
Този път гласът говори силно: Виж ме.
Коленича. Поради някаква причина гласът веднага замлъква.
Отец Йейтс плъзга прозорчето.
— По-тясно е, отколкото я помня — оплаквам се аз.
— Предполагам, че си била доста по-малка, когато си се изповядвала за последно — отвръща развеселен свещеникът.
— Така, да видим сега… простете ми, отче, защото прегреших. Минаха… хмм… около двайсет и седем години от последната ми изповед.
— Разбирам. Имаш ли какво да изповядваш, дете мое?
Застивам. Нещо се надига в мен. То е гневно, грозно и злобно.
— Това ли си мислехте, докато бяхме отвън, отче? Да ме вкарате тук, да си излея душата и да намеря вярата си отново?
— Само да си излееш душата — отвръща спокойно той. — Мисля, че е малко рано за последното.
— Майната ви.
Отец Йейтс въздиша.
— Агент Барет, сега си тук, както и аз. Намираш се в пълна безопасност зад тези малки стени. Можеш да се гневиш, да плачеш, да ми кажеш всичко и нищо няма да излезе навън, никой няма да разбере освен теб, мен и Христос. Виждам, че нещо те тревожи. Защо да не поговорим за него? Ти сама искаше… как го нарече? Да се потопиш в обстановката. Е, сега имаш възможност.
— Последният, на когото разкрих тайните си, се опита да ме убие, отче. — Изненадана съм от ледения си тон.
— Да, четох за това. Разбирам недоверието ти. Щом не можеш да повярваш в Бог, повярвай в мен. Никога не съм предавал доверието на някого.
— Вярвам ви — съгласявам се аз.
Наистина е така. Не мога да отрека, че с тази обстановка идва желанието. То е силно и пронизващо и самата мисъл, че въобще съществува, ме разгневява.
Виж ме, повтаря гласът. Проблемът не е, че не мога да видя. Проблемът е, че не мога да спра да виждам.
Нуждата да кажа най-накрая тайната си на някого, да сваля товара от плещите си — с Бог или без Бог, е съпътствана с обещание за облекчение, което е толкова силно, че го усещам как лази по кожата ми като армия от мравки.
Дишането ми се учестява. Сърцето ми препуска. Стискам ръцете си една в друга — по-скоро от отчаяние, отколкото в молитва.
— Не знам дали още вярвам в Бог, отче — прошепвам аз. — Правилно ли е да се изповядвам, ако дори не съм сигурна, че съществува?
— Изповедта, стига да е искрена, може да донесе само добро, агент Барет. Силно вярвам в това.
— Смоуки. Наричайте ме Смоуки.
— Добре, Смоуки, имаш ли някакви грехове за изповядване?
Имам много грехове, изключително много, отче, грехове от гордост, грехове от завист, грехове от сласт. Убивала съм хора. При самозащита, така е, но част от мен изпита удоволствие от това. Много ми хареса, че убих мъжа, който ми отне Мат и Алекса. Винаги ще съм щастлива от този факт.
Грехове?
Грешила съм със семейството, приятелите и с онези, които са ме обичали и са ми се доверявали. Лъгала съм… много. Пия нощем. Спала съм само с двама мъже през живота си, но съм го правила разюздано. Понякога от любов, понякога заради удоволствието, което ми доставя това. Грях ли е да изпитвам наслада, когато имам член в устата си или когато нашепвам в ухото на Мат или Томи „Чукай ме чукай ме чукай ме, мили Боже, чукай ме“? Дали Бог оценява, че го правя част от акта, от този сладък момент?