Ставала съм свидетел на чуждите страдания, мъчения и смърт, виждала съм обезобразени до неузнаваемост трупове, но съм се научила да извръщам поглед. Да изключвам образите и емоциите, да се прибера у дома и да хапвам спагети и да гледам телевизия, сякаш болката им не е била истинска или не е била от значение. Работата ми е да преследвам зли хора. Плащат ми, защото хората умират.
Това грехове ли са?
Помествам се на коленника. Всички неща, които минават бързо през главата ми, може да са или да не са грехове. Но никое от тях не събужда чудовището в съзнанието ми.
Виж ме, казва то, но този път гласът е нежен и този глас, разбира се, съм аз.
Сълзите потичат по лицето ми. Осъзнавам, че ще му кажа. През цялото време съм знаела, че ще му кажа — още в момента, в който стъпих тук. Затова потта и замайването ги няма.
— Сторих нещо ужасно, отче — прошепвам аз. — Мисля, че заради него никога няма да изпитам истинска радост. Няма да допусна да обичам истински някого отново. Защото не го заслужавам.
Докато изричам думите, с тях излиза и мъчителната болка. Чудовището на тъгата се опитва да пропълзи по гърлото ми и да изригне като вой. Не му позволявам, оставям го да се пръсне вътре в мен. Прекалено е тихо тук, Алън ще ме чуе. Скръствам пръстите на ръцете си в юмрук и го притискам в устата си. Хапя, докато не разкъсвам кожа. Вкусвам от собствената си кръв и потръпвам от болка.
Отец Йейтс е мълчалив, чака. Заговаря отново. Гласът му е нежен. Безопасен. За момент ми напомня за истинския ми баща, не за Бог, а за татко, който винаги ме пазеше от чудовищата под леглото ми.
— Облечи чувствата си в думи, Смоуки. Просто ги остави да потекат. Аз ще те изслушам, няма да те съдя. Никога няма да повторя казаното тук от теб пред някого. Време е да оставиш бремето, което носиш на плещите си.
Кимам. Сълзите продължават да се стичат по лицето ми. Наясно съм, че не може да ме види как кимам, но гърлото ми се затваря и не мога да говоря. Явно усеща това.
— Не бързай.
Подсмърчам, а той продължава да чака. Не след дълго ръката, стиснала гърлото ми, отпуска хватката си. Възвръщам способността си да говоря.
— След нападението прекарах известно време в болница. Сандс беше срязал лицето ми до кокал на повечето места. Също така рани други части на тялото ми и ме гори с цигара. Никое от нараняванията не беше животозастрашаващо, но изпитвах силна болка и всички се тревожеха да не направя инфекция, тъй като някои бяха доста дълбоки. Исках да умра, отче. Напълно бях сигурна, на сто процента, че трябва да си пръсна мозъка. Смятах да изляза от болницата, да се прибера у дома и да се самоубия.
— Продължавай.
— Всички знаят тези неща. Наложи се да потърся психиатър… знаете как приключи това. Просто казвам, че хората бяха наясно, че искам да сложа край на живота си. Знаеха за изнасилването и нямаше как да не забележат белезите. Те разбираха тези обстоятелства и ми намираха извинение. „Естествено, че ще иска да се самоубие, виж какво преживя горката!“ Разбирате ли?
— Да.
— Нещо вътре в мен ме разяждаше. Заради цялото това съчувствие. Бедничката Смоуки. Не е ли силна? Не е ли достойно за възхищение как преодоля всичко и продължи напред?
Горчивината се надига в мен също като черно кафе, може би дори като вкиснало мляко. Почти мога да го усетя в устата си. Това е вкусът на самопрезрението. Себеомразата.
— Кажи ми какво не са знаели те, Смоуки. Нещото, което не е било достойно за възхищение.
Изпълвам се с враждебност, която ме замайва. Бузите и челото ми се зачервяват. Изпитвам чист гняв като хванато в ъгъла животно, което вижда светлината и тя го кара да беснее и пищи.
— Майната му на Бог — изсъсквам аз и вкусът на думите е много сладък, вълнуващ.
— Моля?
— Майната му на Бог и на прошката му. Защо ми е да моля този задник да ми прощава за каквото и да било? За какво трябва да бъде опростена майка ми? Знаете ли, че към края си ни умоляваше да я убием? Толкова много я болеше, че ни молеше да го направим, да отнемем живота ѝ. А тя беше най-отдадената католичка, която познавах!
— Направи ли го? — пита със съвсем спокоен глас отец Йейтс.
— Какво? Мамка му, не. — Яростта е като приливна вълна, която те блъска и не можеш да направиш нищо, за да ѝ се противопоставиш.
— Тогава ми кажи какво точно направи, Смоуки. Не е нужно да молиш Бог за опрощение, щом не желаеш. Но трябва да помолиш себе си.