Стискам зъби и ръце, докато не ме заболяват.
— Да си простя? — ръмжа шепнешком аз. — Нима след като си изпея всичко, то изведнъж ще се оправи?
— Не. Но ще е добро начало. Не мога да ти обясня защо е важно да споделяме стореното от нас с други, Смоуки, но е така. Само думи са, да, но ще се почувстваш много по-добре. Имаш нужда да ми споделиш какво си направила, и след това да осъзнаеш, че светът няма да свърши, защото си ми казала.
Това спокойствие е непобедимо. Вярата му е като неумолима и безжалостна сила. Ако отец Йейтс трябваше да изпразни цял басейн с лъжица, щеше да го направи, без да се оплаче, независимо колко време щеше да му отнеме това. В негово присъствие се чувствам едновременно в безопасност и враждебно настроена. Искам да го прегърна и да го зашлевя.
— Бях бременна — изплювам камъчето накрая.
Мълчание.
За момент имам чувството, че ме съди, но осъзнавам, че просто чака.
— Продължавай — приканва ме той.
— Само от няколко месеца. За мен беше голяма изненада. Използвах спирала. Двамата с Мат не бяхме стари, но не бяхме и пиленца. Просто… се случи.
— Съпругът ти знаеше ли?
Прекалено си умен за мен, отче.
— Не. Не мисля, че щях да му кажа. Не бях сигурна дали искам да задържа бебето.
— Защо?
— Не знам. Предполагам, че от егоизъм. Бях в края на трийсетте, в разцвета на кариерата си, намирах си какви ли не извинения. Не ме разбирайте погрешно, не бях решила да махна бебето, поне не още, но го обмислях и го криех от Мат.
— Имахте ли много тайни в брака си?
— Не. Точно това е странното. Е, поне част от него. Двамата с Мат бяхме късметлии. Наясно съм, че един брак може много да излезе от релси. Мъжете и жените обичат да изневеряват и да лъжат. Любовниците убиват съпругите, съпругите убиват съпрузите или пък може всичко да е наред с тях и да бъдат покосени от рак. Понякога смъртта е бавна и мъчителна. Годините, през които се пазят малки тайни, се превръщат в недоверие и бракът вече не е любов, а навик. Двамата с Мат нямахме подобни проблеми. Разбира се, карахме се. Прекарвахме дни наред, без да си говорим, но в крайна сметка винаги се сдобрявахме и не спирахме да се обичаме. Никога не съм му изневерявала и съм сигурна, че и той не е.
— Затова да криеш бременността си от него, е било нещо странно.
— Много при това. Често крием дреболии. Това е част от живота. Някои неща трябва да се пазят в тайна. Но не криеш важните неща. Не пазиш в тайна, че си бременна, и със сигурност не премълчаваш аборт. Не сме такива.
— Съпругът ти научи ли преди смъртта си?
— Не.
— Смяташ ли, че щеше да му кажеш?
— Иска ми се да мисля така, но не съм сигурна.
— Какво се случи с бебето, Смоуки?
Това е ВЪПРОСЪТ, разбира се. Виж ме, казва гласът. Виждам те, виждам те, светиш като неонов знак, осветен от 10 000 броя 10 000-ватови лампи.
— Лошото не е, че направих аборт — отвръщам аз, — а причината да го направя. — Гласът ми е някак си празен. Изтощена съм. Предпочитам да съм навсякъде другаде, само не и тук. — Разбирате ли, исках да се самоубия, но знаех, че няма да го направя, ако вътре в мен расте бебе. Затова помолих доктора да се погрижи за него. — Изморена съм, толкова съм изморена. — То беше последната останала ми частица от Мат и се намираше вътре в мен, готова да порасне, да бъде родена и да живее. Не трябваше да става така, не трябваше да се случва, разбирате ли ме? Сандс не ми отне тази последна частица. Той не уби бебето ми. Аз го направих. Аз.
Заплаквам.
— Има ли още? — пита отец Йейтс.
— Дали има още? Разбира се. Тук съм, не виждате ли? Отървах се от бебето, за да мога да се самоубия, но в края на краищата дори не го направих! Бебето умря за нищо! Без абсолютно никаква причина! Аз… аз… — не желая да изричам думите, но трябва. — Аз убих това бебе, отче! У-у-убих го!
Не мога да говоря повече. Мога само да плача. Не го правя за себе си. Плача, защото едно от последните неща, които сторих по време на брака си, беше да излъжа. Плача, защото си представям, че Алекса щеше да има братче или сестриче. Но най-вече плача за това дете. То беше шанс да си върна някои от нещата, които Сандс ми открадна. Но в момент на агония аз отхвърлих този шанс. Не става въпрос дали е било правилно, или не да направя аборт, измъчват ме причините за това решение, болката, егоизмът, какъв е можел да бъде животът ми, ако не го бях направила, и нещастието да осъзная, че съм сторила нещо толкова ужасно, което никога няма да мога да върна или поправя.