По време на полета му се обади агентът, който издирваше Етъл и Джордж Порт, бабата и дядото на Спенсър Грант. Според областния регистър на недвижимите имоти семейство Порт някога бяха притежавали къща в Сан Франциско на адреса, посочен във военното досие на Грант, но преди десет години я бяха продали. След още седем години купувачите също я бяха продали и новите собственици не били чували за семейство Порт и нямали представа къде може да се намират. Агентът продължавал издирването.
Рой вярваше, че ще намерят семейство Порт. Нещата се бяха обърнали в негова полза. Той усещаше силата.
Когато самолетът „Лиърджет“ се приземи, в Лас Вегас бе паднала нощ. Небето беше облачно, но дъждът бе спрял.
В сградата на летището Рой бе посрещнат от шофьор, който приличаше на самун хляб, натъпкан в костюм. Само каза, че името му е Прок и колата е пред изхода. После, гледайки кръвнишки, тръгна. Очакваше, че Рой ще го последва. Явно не се интересуваше от разговорите за незначителни неща и беше груб като най-арогантния управител на ресторант в Ню Йорк Сити.
Рой реши да се забавлява вместо да се ядосва.
Шевролетът без опознавателни знаци беше паркиран в забранената товарна зона. Макар че изглеждаше по-голям от колата, която шофираше, Прок някак успя да се вмести в нея.
Въздухът беше хладен, но Рой го намираше за освежителен.
Прок беше включил отоплението на най-високата степен и в шевролета беше задушно, но Рой предпочете да мисли, че вътре е уютно.
Рой беше в отлично настроение.
Автомобилът потегли с непозволено висока скорост към центъра на града.
Прок остави Рой в агенцията и отиде да закара багажа му в хотела.
Боби Дюбоа го чакаше на петия етаж. Дюбоа, нощният дежурен, беше висок и слаб тексасец, с кафяви като кал очи и коса с цвета на прахоляк. Дрехите му висяха като вехтории на плашило от пръчки и слама. Макар и с едър кокал, недодялан, с големи уши, пъпчив, със зъби, криви като стари надгробни камъни и без да притежава нито една съвършена черта, Дюбоа имаше чар и приятни маниери, които отвличаха вниманието от факта, че е биологична трагедия.
Понякога Рой се изненадваше, че е в състояние да прекарва толкова много време с Дюбоа, но въпреки това устояваше на силното си желание да извърши убийство от състрадание.
— Онзи негодник е хитър. Подкара из лунапарк „Спейспорт“ — каза Дюбоа и поведе Рой към стаята за сателитно наблюдение. — А кучето му непрекъснато клатеше глава като онези играчки, които хората слагат на задното стъкло на колите си. Да не би да има парализа?
— Не знам — отговори Рой.
— Дядо ми имаше куче с парализа. Казваше се Скутер, но му викахме Изтребител, защото пърдеше адски силно. Говоря за кучето, не за дядо ми.
— Естествено.
Двамата стигнаха до вратата в дъното на коридора.
— Изтребител получи парализа през последната година от живота си — продължи Дюбоа, сложил ръка на дръжката на вратата. — Разбира се, тогава беше много стар, затова болестта не беше изненада. Трябваше да видиш как трепереше. Жестоко. Когато вдигнеше крак да пусне една вода, всички тичахме да се крием. Искаше ни се да избягаме някъде надалеч.
— Струва ми се, че би трябвало да го приспите с инжекция — каза Рой, когато Дюбоа отвори вратата.
Двамата влязоха в стаята за сателитно наблюдение.
— Не. Изтребител беше добро старо куче. Ако си бяха сменили ролите, никога нямаше да застреля дядо.
Рой наистина беше в добро настроение. Беше в състояние часове наред да слуша Боби Дюбоа. Центърът за сателитно наблюдение беше дванайсет на осемнайсет метра. Само пред два от дванайсетте компютъра седяха служители, които имаха слушалки и мърмореха в микрофоните, докато гледаха информацията на екраните. Трето техническо лице изучаваше с лупа няколко големи фотографски негативи.
На една от двете по-дълги стени имаше огромен екран, на който се прожектираше карта на света с климатичните условия в цялата планета.
На екрана примигваха червени, сини, бели, жълти и зелени светлини, показващи местонахождението на десетки сателити. Много от тях бяха електронно-комуникационни апаратури, предаващи телефонни, телевизионни и радиосигнали. Други излъчваха информация за топографията, петролните залежи, метеорологията, астрономията, международния шпионаж и наблюденията, извършващи се в Съединените щати, наред с многобройни други задачи.
Собствениците на сателитите варираха от публични корпорации до правителствени агенции и военни служби. Някои бяха собственост на други държави или на институции с бази извън бреговете на Съединените щати. Но независимо от притежателя или от произхода, всеки сателит, показан на екрана, можеше да бъде използван от агенцията и законните оператори обикновено не разбираха, че някой е проникнал в системите им.