Въпреки това, преди да рискува да влезе с рейнджроувъра в канала, Валери бе обиколила пеша пътя от ерозиралия бряг на речното корито до форда и бе проверила състоянието на почвата. Тя се увери, че валогът не е кален и мек и вкара роувъра между двата каменни стълба, между които бе заседнал фордът.
Дори след като спаси кучето и го пренесе в роувъра и освободи Спенсър от предпазния колан, Валери не престана да се чуди на рискованото положение на колата. Тя се изкуши, наведе се над изпадналия в безсъзнание мъж и надникна през счупеното странично стъкло, но дори да бе видяла нещо в мрака, знаеше, че гледката няма да й хареса.
Течението бе повдигнало форда на три-четири метра над дъното на речното корито, а после го бе заклещило между каменните стълбове, досами ръба на скалата. И след като реката бе изчезнала, фордът бе останал да виси там. Четирите му колела бяха във въздуха.
Щом го забеляза, Валери застана неподвижно, изпаднала в детински захлас с широко отворени очи и уста. Все едно бе видяла летяща чиния и извънземния й екипаж.
Тя беше сигурна, че Спенсър е паднал от форда и е умрял. Или е вътре, но пак мъртъв.
За да стигне до форда, Валери трябваше да паркира роувъра под него. Гумите бяха застрашително близо до ръба на скалата. Тя се покатери на покрива и успя да отвори предната врата на форда.
Отвътре се изля вода. Кучето стресна Валери. Скимтеше и изглеждаше нещастно. Беше се свило на кълбо на предната седалка и я гледаше разтревожено и същевременно с копнеж.
Тя не искаше кучето да скочи върху роувъра, защото можеше да се подхлъзне на гладката повърхност и да си счупи крак или врата.
Макар че кучето явно нямаше намерение да прави каскади, тя го предупреди да не мърда. Валери седна зад волана на роувъра, измина пет метра, обърна и насочи фаровете към форда. После отново слезе и започна да увещава кучето да скочи в песъчливото речно корито.
Наложи се дълго да го убеждава. Застинало на ръба на седалката, кучето на няколко пъти събра смелост да скочи. Но всеки път извръщаше глава в последния миг и се дръпваше назад, сякаш бе изправено пред бездънна пропаст, а не пред разстояние от четири метра.
Валери си спомни как Теда Давидович често говореше на Спарки и опита същия подход.
— Ела, миличкия ми. Ела при мама. Хайде. Малко сладурче. Хубавите ми очички. Ела.
Кучето наостри уши и я погледна със силен интерес.
— Ела тук, красавецо. Ела, малкото ми бонбонче.
Кучето започна да трепери от вълнение.
— Ела при мама. Хайде, красивите ми очички.
Кучето напрегна мускули и се приготви за скок.
— Ела да дадеш целувчица на мама. Хайде, миличък.
Валери се чувстваше идиотски, но кучето скочи, описа изящна дъга във въздуха и се приземи на четирите си лапи.
Беше толкова стъписано от собствената си гъвкавост и смелост, че се обърна да погледне форда, после седна, сякаш бе изпаднало в шок и започна да диша учестено.
Наложи се да го занесе в роувъра и да го сложи да легне в товарното отделение зад предната седалка. Кучето не откъсваше очи от нея и дори веднъж близна ръката й.
— Много си странен — рече тя, а кучето въздъхна.
Сетне Валери отново се върна в роувъра, даде на заден ход, доближи го до форда и се качи вътре. Спенсър Грант седеше прегърбен върху волана. Беше в безсъзнание.
После започна да мънка нещо и тя се запита как да го измъкне от форда, ако скоро не се свести.
Валери леко го разтърси, като му говореше, но не успя да изтръгне реакция от него. Спенсър Грант беше мокър и трепереше, затова нямаше смисъл да го плиска с вода.
Трябваше да се погрижи за раните му колкото е възможно по-скоро, но това не беше основната причина, поради която Валери бързаше да го качи в роувъра и да се махне оттам. Търсеха го опасни хора. С техните ресурси, макар и възпрепятствани от времето и терена, те щяха да го намерят, ако тя бързо не го закараше на безопасно място.
Грант реши проблема й. Той не само се свести, но и буквално експлодира от неестествения си сън. Изпъшка, извика и подскочи на седалката. Сетне се обля в пот, макар да трепереше толкова силно, че зъбите му тракаха от студ.
Лицето му беше на няколко сантиметра от нея и дори на оскъдната светлина Валери видя ужаса в очите му. Нещо по-лошо, там имаше скръб и безнадеждност, които пронизаха сърцето й.
Спенсър Грант трескаво заговори, макар че изтощението и жаждата бяха превърнали гласа му в дрезгав шепот.
— Никой не знае.
— Всичко е наред — каза тя.