Ив включи уредба с компактдискове.
— Имам всичко — Род Стюарт, „Металика“, Елтън Джон, Гарт Брукс, „Бийтълс“, „Бий Джийс“, Брус Спрингстийн, Боб Сигър, Джей Хокинс, Джеймс Браун, Бах. По-вълнуващо е, когато има различни видове музика и не знаеш коя песен ще последва.
Рой съблече шлифера, но не и сакото си и премести тапицирания стол. Сложи го от едната страна на леглото, за да си осигури великолепна гледка и същевременно да не хвърля отражения в огледалата и да не помрачава многобройните образи на нейното съвършенство.
Той седна на стола и се усмихна.
Ив застана до леглото.
— Това е като сън. Да бъда тук и да правя каквото искам, но в присъствието на човек, който може да ме оцени…
— Да, наистина те оценявам.
— Който може да ми се възхищава…
— Възхищавам ти се.
— Който може да ми се отдаде…
— Твой съм.
— Без да разваля красотата на връзката ни.
— Без течности. Без опипване.
— Чувствам се срамежливо като девица.
— Мога да те гледам часове наред. Облечена.
Тя разкъса блузата си с такава сила, че копчетата се разхвърчаха из стаята. След минута беше съвсем гола и онова, което беше скрито, се оказа по-скоро съвършено, отколкото несъвършено.
— Разбираш ли защо не обичам да правя любов по традиционния начин? Щом имам тялото си, за какво ми е нужен друг?
Ив се обърна и започна да прави онова, което би вършила, ако Рой не беше там. Явно изпитваше огромно удоволствие, съзнавайки, че може да го държи изцяло във властта си, без дори да го докосва.
Тя застана пред огледалото и се огледа от всеки ъгъл, като нежно се галеше. Опиянението й от гледката беше толкова вълнуващо, че дъхът на Рой секна.
После Ив легна на леглото и хвърли на пода кожата от сребърна лисица и завивките. Отдолу се показа черна гумена постелка.
Сетне извади шишенце с кехлибарено благоуханно масло, махна капачката и изля малко течност в средата на леглото. Рой долови ефирно и приятно ухание, леко и свежо, досущ пролетен ветрец. Ароматът не беше на цветя, а на подправки — канела, джинджифил и други екзотични съставки.
Докато Джеймс Браун пееше за неотложното желание, Ив възседна локвата от благоуханно масло. Намаза ръцете си и започна да втрива кехлибарената есенция в безупречната си кожа. В продължение на петнайсет минути ръцете й вещо се движеха по всяка извивка и плоскост на тялото й, задържайки се на всяка прекрасна закръгленост и сенчеста, загадъчна вдлъбнатина. Но докоснеше ли част, която не отговаряше на изискванията на Рой, очите му се съсредоточаваха в безукорните й ръце — поне под твърде кокалестите лъчева и лакътна кост.
Седналата на блестящата черна гумена постелка Ив и пищното й тяло, намазано с течност, която беше природно чиста и не бе от човешки произход, извисиха Рой Майро до духовно ниво, каквото никога не бе постигал — нито прилагайки тайните източни методи на медитация, нито по време на спиритичния сеанс в Пасифик Хайтс, когато повикаха духа на покойната му майка, нито от употребата на мескалин — наркотик, предизвикващ халюцинации, чрез вибриращите кристали или терапията, приложена от непорочна на вид двайсетгодишна масажистка, облечена като скаут, както той бе пожелал. И съдейки по ленивия ритъм, Ив явно часове наред щеше да изследва великолепното си тяло.
Рой стори нещо, което никога не бе правил. Той измъкна пейджъра от джоба си и извади батериите.
Поне една нощ страната му щеше да се оправя без него и многострадалното човечество щеше да мине без своя защитник.
Болката събуди Спенсър от съня в черно и бяло, изобразяващ сюрреалистична архитектура, още по-обезпокоителна поради липсата на цветове. Болеше го цялото тяло. Чувстваше притъпено и безмилостно пулсиране, но пронизващата болка в главата разкъса оковите на неестествения сън.
Още беше нощ. А може би отново беше нощ. Той бе загубил представа за времето.
Лежеше по гръб на надуваем дюшек. Беше завит с одеяло. Раменете и главата му бяха повдигнати на възглавница. Отдолу имаше нещо.
Тихият, съскащ звук и характерният странен блясък на газен фенер показваха, че източникът на светлина е някъде зад него.
Отблясъците озаряваха загладени от времето скални образувания вляво и вдясно, а отпред се простираше пустинята Мохаве. Над главата на Спенсър беше опънато камуфлажно платнище. Отново го прониза остра болка.
— Не мърдай — каза Валери.
Спенсър осъзна, че възглавницата е върху кръстосаните й крака и главата му лежи в скута й.
— Какво правиш?
Той се уплаши от немощта на гласа си.
— Зашивам разкъсването.
— Не можеш да го правиш.