— Само си говорим. Момче и куче.
— Как се чувстваш?
— Зле.
— Алергичен ли си към някакви лекарства?
— Мразя вкуса на антиацида.
— Алергичен ли си към антибиотици?
— Всичко се върти пред очите ми.
— Алергичен ли си към антибиотици?
— Изприщвам се от ягоди.
— В делириум ли си или просто е трудно да се разговаря с теб?
— И двете.
Вероятно Спенсър отново изгуби съзнание за известно време, защото, когато отвори очи, видя, че Валери слага инжекция на лявата му ръка. Той долови миризмата на спирта, с който тя бе почистила мястото около вената.
— Антибиотик ли е това? — прошепна Спенсър.
— Сок от ягоди.
Роки вече не лежеше до него. Кучето седеше до жената и с интерес наблюдаваше как Валери изважда иглата от ръката на господаря му.
— Имам ли инфекция?
— Може би вторична. Няма да рискувам.
— Медицинска сестра ли си?
— Нито лекар, нито сестра.
— Тогава откъде знаеш какво да направиш?
— Той ми казва — отговори тя и посочи кучето.
— Роки все се шегува. Сигурно е комедиант.
— Да, но има разрешително да прави инжекции. Мислиш ли, че ще можеш да поемеш малко вода?
— А бекон с яйца?
— Водата ти е предостатъчна. Последният път я повърна.
— Отвратително.
— Простено ти е.
— Аз съм джентълмен.
Въпреки помощта й Спенсър трябваше да напрегне сили докрай, за да се надигне и да седне. Няколко пъти се задави, докато пиеше вода, но вкусът й беше приятен и той предположи, че този път ще я задържи в стомаха си.
Сетне отново легна по гръб и рече:
— Кажи ми истината.
— Стига да я знам.
— Умирам ли?
— Не.
— Ние имаме едно правило.
— И какво е то?
— Никога не лъжи кучето.
Валери погледна Роки.
Кучето размаха опашка.
— Лъжи себе си. Лъжи мен. Но никога не лъжи кучето — добави Спенсър.
— Като всички останали правила и това ми се струва разумно.
— Е, умирам ли?
— Не знам.
— Така е по-добре — рече Спенсър и пак изгуби съзнание.
За петнайсет минути Рой Майро се избръсна, изми зъбите си и взе душ. Облече широк панталон, червен памучен пуловер и жълто-кафяво кадифено яке. Нямаше време за закуската, която така силно желаеше. Портиерът Хенри му даде две кифли с шоколад и бадеми и две чаши от най-хубавото колумбийско кафе, излети в пластмасов термос за еднократна употреба.
В ъгъла на хотелския паркинг хеликоптер „Бел Джетрейнджър“ чакаше Рой. Както и в самолета от Лос Анджелис, той беше единственият пътник в тапицираната с плюш кабина.
По време на полета към пустинята Мохаве Рой изяде кифлите и изпи кафето, като в същото време използва преносимия си компютър, за да се свърже с „Мама“ и да прегледа докъде е стигнало разследването.
Не се беше случило много. Джон Клек не бе открил следи, по които да разберат къде е отишла жената, след като бе изоставила колата си на летището в Ориндж Каунти. Не бяха успели да проследят и телефонния номер, на който хитро програмираната система на Грант бе изпратила по факс снимките на Рой и хората му в бунгалото в Малибу.
Най-голямата новина дойде от Сан Франциско. Но и тази вест не беше кой знае какво. Агентът, който издирваше Етъл и Джордж Порт, бабата и дядото, отгледали Грант след смъртта на майка му, бе научил, че преди десет години е бил издаден смъртен акт на името на Етъл. Явно това беше причината по онова време съпругът й да продаде къщата. Джордж Порт също бе починал. Преди три години. И сега, след като не можеше да се надява да разговаря със семейство Порт за внука им, агентът работеше върху други следи.
Рой изпрати чрез „Мама“ съобщение до електронната поща на агента в Сан Франциско. Предложи му да провери архивите за завещанията, за да види дали внукът е наследил имението на Етъл Порт или това на съпруга й. Може би бабата и дядото не познаваха внука си като „Спенсър Грант“ и в завещанията си бяха вписали истинското му име. Дори ако поради някаква необяснима причина бяха подпомогнали и съдействали за използването на онази фалшива самоличност за цели, включващи записването в армията, те пак щяха да са записали истинското му име, когато му бяха завещали имотите си.
Следата не беше кой знае колко надеждна, но си заслужаваше да бъде проверена.
Рой изключи компютъра и го затвори. Пилотът на хеликоптера съобщи, че до приземяването остава минута.
Рой доближи лице до прозореца. Движеха се успоредно на широко речно корито в източната част на пустинята.
Слънчевата светлина беше ослепителна. Той извади слънчеви очила от вътрешния джоб на сакото си и си ги сложи.
В средата на пресъхналия валог бяха спрели три джипа на агенцията. Около тях чакаха осмина мъже. Повечето наблюдаваха приближаващия се „Джетрейнджър“.