— Дошла е от юг и пак е заминала на юг. Можем ли да проследим отпечатъците от гуми?
— Да. В продължение на четиристотин метра са ясни, после ги има само тук-там и накрая изчезват. На някои места вятърът ги е заличил, а на други земята е много твърда и не е останало нищо.
— Ами, да потърсим по-нататък. Следите може отново да се появят.
— Вече го направихме. Докато чакахме.
Тавелов наблегна на последната дума.
— Проклетият ми пейджър се е повредил, без да разбера — каза Рой.
— Пеша и от хеликоптер огледахме пространството във всички посоки — пет километра на изток, на юг и на запад.
— Тогава разширете обхвата на издирването. Отидете на шест километра и проверете дали няма отново да видите следите.
— Ще бъде загуба на време.
Рой се замисли за Ив и за онова, което бе правила през нощта и споменът му даде сили да запази спокойствие, да се усмихне и с характерния си приятен тон да каже:
— Може би. Но мисля, че трябва да опитаме.
— Вятърът се усилва.
— Може би.
— Определено се усилва. Ще заличи всичко.
„Съвършенство върху черна гумена постелка.“
— Тогава да се опитаме да го изпреварим. Повикайте още хора и втори хеликоптер и разширете обхвата на издирването в радиус от петнайсет километра.
Спенсър не беше буден. Но и не спеше. Люшкаше се като пиян на границата между двете състояния.
Чу се, че мърмори нещо. Не можа да разбере смисъла на думите си. Но беше обзет от трескаво чувство за неотложност, убеден, че трябва да каже някому нещо важно, макар да не знаеше каква е тази жизненоважна информация, нито на кого да я предаде.
От време на време отваряше очи. Зрението му беше замъглено. Примига няколко пъти и присви очи, но не виждаше достатъчно добре дори за да се увери дали е ден, или светлината идва от газения фенер.
Валери беше до него. Бършеше с влажна кърпа потта от челото му и сменяше студения компрес на главата му. Или само го гледаше. Той усети, че тя е притеснена, макар да не виждаше ясно изражението й.
Веднъж, когато Спенсър дойде в съзнание и се вторачи през въртящите се кръгове, които трептяха пред очите му, Валери се бе обърнала и правеше нещо. Той чу, че двигателят на роувъра работи. Долови и друг познат звук — непогрешимото потракване на опитни пръсти по компютърна клавиатура. Странно.
Понякога Валери му говореше. Това бяха миговете, когато Спенсър най-добре се съсредоточаваше и измънкваше нещо неразбираемо, докато ту губеше съзнание, ту идваше на себе си.
Един път се чу да пита:
— Как ме намери… чак тук… насред пустинята?
— Сложих проследяващо устройство на форда ти.
— На моя форд?
— Да.
— Имаш предвид… предавател?
— Нещо такова.
— Защо?
— Защото ти ме проследи до къщата ми.
— Кога?
— Във вторник вечерта. Не отричай.
— О, да. В нощта, когато се запознахме.
— Говориш така, сякаш беше романтично.
— За мен беше.
Валери не отговори веднага, сетне попита:
— Не се шегуваш, нали?
— Харесах те веднага, щом те видях.
— Ти дойде в „Червената врата“ и бъбри с мен като любезен клиент, а после ме проследи до жилището ми.
Той постепенно проумя пълното значение на разкритията й и се изуми.
— Ти си разбрала?
— Много те биваше. Но ако не можех да забелязвам, че ме следят, отдавна щях да съм мъртва.
— Как сложи проследяващото устройство?
— Излязох през задната врата, докато ти седеше във форда на отсрещната страна на улицата, свързах жиците на стартера на нечия кола, намираща се една пресечка по-нататък, спрях на известно разстояние зад теб, изчаках те да потеглиш и те проследих.
— Проследила си ме?
— И още как.
— Проследила си ме до… Малибу?
— Да.
— А аз не забелязах.
— Е, ти не предполагаше, че ще те следят.
— Господи.
— Прескочих портата ти и изчаках да угасиш всички лампи в бунгалото.
— Господи.
— Сложих предавателя на шасито на форда ти и го свързах с акумулатора.
— И откъде имаше предавател?
— Ще се изненадаш, ако ти кажа какви неща имам.
— Може би вече нищо няма да ме изненада.
Образът на Валери стана по-неясен и избледня в сенките. Спенсър отново загуби съзнание.
След известно време Валери пак се появи и Спенсър се чу учудено да казва:
— Предавател на колата ми.
— Трябваше да знам кой си и защо ме следиш. Но знаех, че не си един от тях.
— Хората-хлебарки.
— Точно така.
— Можеше да съм един от тях.
— Не, защото щеше да ми пръснеш черепа още първия път, когато се приближи до мен.
— Не те харесват, а?
— Не особено. Затова се запитах кой си.