— Сега вече знаеш.
— Не съвсем. Ти си загадка, Спенсър Грант.
— Аз? Загадка? — засмя се той, макар че болка прониза главата му. — Поне знаеш името ми.
— Да. Само че не е истинското.
— Истинското е.
— И още как.
— Така се казвам. Спенсър Грант. Гарантирам.
— Може би. Но кой си бил, преди да станеш ченге, преди да отидеш в университета в Лос Анджелис и преди да постъпиш в армията?
— Знаеш всичко за мен.
— Не всичко. Само онова, което си оставил във файловете. Точно колкото си искал да знаят за теб. Проследи ме до вкъщи и ме уплаши, затова започнах да те проучвам.
— Избягала си от Санта Моника заради мен.
— Не знаех кой си, по дяволите. Но реших, че щом ти успя да ме намериш, те също ще го сторят.
— И го направиха.
— Още на другия ден.
— Уплаших те… и те спасих.
— Може и така да се каже.
— Ако не бях аз, ти щеше да си там.
— Може би.
— Когато екипът на специалните сили атакува.
— Вероятно.
— Сякаш е било… предопределено.
— Но какво правеше там? — попита тя.
— Ами…
— В моята къща.
— Теб те нямаше.
— Е, и?
— Къщата вече не беше твоя.
— Знаеше ли, че не е моя, когато влезе?
Пълният смисъл на разкритията й продължаваше да го стъписва. Спенсър започна трескаво да мига, опитвайки се да види ясно лицето й.
— Господи, щом си сложила проследяващо устройство на форда ми…
— Какво?
— Следи ли ме в сряда през нощта?
— Да. Исках да видя какво си намислил.
— От Малибу?
— До „Червената врата“.
— И после до къщата ти в Санта Моника?
— Аз не бях вътре за разлика от теб.
— Но си видяла нападението?
— От разстояние. Не сменяй темата.
— Каква тема? — искрено озадачен попита той.
— Щеше да обясняваш защо в сряда през нощта си влязъл в къщата ми — напомни му тя.
Не беше ядосана. Тонът й не беше язвителен. Спенсър би се почувствал по-добре, ако Валери беше разгневена.
— Ти… ти не дойде на работа.
— И затова ли нахлу с взлом в къщата ми?
— Не съм нахлувал с взлом.
— Може би съм забравила, че съм ти изпратила покана.
— Вратата беше отключена.
— Всяка ли отключена врата означава покана за теб?
— Тревожех се…
— Да, сигурно. Хайде, кажи ми истината. Какво търсеше в къщата ми онази нощ?
— Трябваше…
— Какво? Какво ти трябваше в къщата ми?
Спенсър не беше сигурен дали умира от раните си или от притеснение. Какъвто и да беше случаят, той отново загуби съзнание.
Хеликоптерът „Бел Джетрейнджър“ пренесе Рой Майро от пресъхналото речно корито в пустинята до площадката за приземяване на покрива на небостъргача на агенцията в центъра на Лас Вегас. Докато в пустинята Мохаве издирваха жената и превозното средство, откарало Спенсър Грант далеч от катастрофиралия форд „Експлорър“, Рой прекара съботния следобед в центъра за сателитно наблюдение на петия етаж.
Докато работеше, той изяде обилния обяд, който поръча от трапезарията, за да компенсира за закуската, за която мечтаеше. Пък и щеше да му трябва много енергия, когато отново отидеше в дома на Ив Жаме.
Предишната вечер, когато Боби Дюбоа го бе завел в същата стая, помещението беше тихо и работеше с минимален персонал. Сега около всеки компютър имаше хора и навсякъде се чуваха приглушени разговори.
По всяка вероятност превозното средство, което търсеха, бе изминало значително разстояние през нощта въпреки негостоприемния терен. Грант и жената може би дори бяха стигнали чак до някоя отсечка на магистралата отвъд наблюдателните постове, които агенцията бе разположила в южната половина на щата.
От друга страна, Грант и жената може би съвсем не бяха далеч. А вероятно колата им бе заседнала в пясъците. Или се бе повредила.
Може би Грант беше ранен. Според Тед Тавелов на мястото на шофьора във форда имаше петна от кръв, която не бе изтекла от умрелия плъх. Ако беше зле, Грант вероятно не бе в състояние да пътува дълго.
Рой реши да разсъждава позитивно. Светът беше такъв, какъвто сам си го направиш. Целият му живот бе посветен на тази философия.
От сателитите в геосинхронна орбита над западната и югоизточната част на Съединените щати три имаха възможност за интензивно наблюдение, каквото Рой Майро искаше да извърши в Невада и в съседните щати. Единият от сателитите беше под контрола на Агенцията за борба с наркотиците, другият — на Агенцията за опазване на околната среда, а третият — на военните, официално ползван от армията, флотата, въздушните сили, морската пехота и Бреговата охрана, но всъщност стиснат в железния юмрук на канцеларията на шефа на главното командване.