Илюзията за съвършенство беше още по-убедителна, когато „Земен страж 3“ наблюдаваше малки райони и използваше най-слабото увеличение, а най-убедителна, когато образът беше в инфрачервена светлина. Колкото по-трудно забележими ставаха признаците на човешката цивилизация, толкова по-съвършена изглеждаше планетата.
Вероятно онези екстремисти, които настояваха населението на земята да се намали с деветдесет процента, за да се спаси екологията, имаха право… Какво качество на живот би имал някой в свят, където цивилизацията беше съсипана?
Ако някога бъде въведена подобна програма за намаляване броя на населението, Рой щеше да бъде много доволен да помага, макар че работата щеше да бъде изтощителна и често неблагодарна.
Денят мина, без да намерят следа от бегълците. През нощта издирването щеше да бъде прекратено. „Земен страж 3“ също не постигна успех, но поне можеше да продължи издирването в мрака.
Рой остана в центъра за сателитно наблюдение почти до двайсет часа, сетне отиде да вечеря с Ив Жаме в арменски ресторант. Двамата ядяха вкусна салата и превъзходно агнешко печено и обсъждаха идеята за бързо и ефективно намаляване на населението. Представяха си начини, чрез които това може да бъде постигнато без нежелани странични ефекти като радиация и неконтролируеми бунтове по улиците. И измислиха няколко справедливи методи за определяне кои десет процента от населението трябва да оцелеят, за да осъществят не толкова хаотичен и драстично усъвършенстван вариант на човешката сага. Скицираха евентуални символи на движението за намаляване на населението, съчиниха вдъхновяващи лозунги и спориха как би трябвало да изглеждат униформите. Когато излязоха от ресторанта и потеглиха към дома на Ив, те бяха в състояние да убият всяко ченге, което проявеше глупостта да ги спре за шофиране с превишена скорост в район с болници и жилищни сгради.
Тъмните, изцапани стени имаха лица. Странни и хлътнали. Едва забележими, измъчени изражения. Уста, отворени във викове за милост, които никога нямаше да бъдат чути. Ръце. Протегнати. Мълчаливо умоляващи. Призрачна, бяла, жива картина, тук-там осеяна в сиво и ръждивочервено, кафяво и жълто. Лице до лице, тяло до тяло, преплетени крайници, но неизменно в позата на молители и с изражения на отчаяни просяци.
„Никой не знае… Никой не знае…“
— Спенсър? Чуваш ли ме, Спенсър?
Гласът на Валери прозвуча като от дълъг тунел, докато Спенсър се лашкаше между будното състояние и съня, между отрицанието и примирението, между един ад и друг.
— Успокой се. Не се страхувай. Всичко е наред. Това е само сън.
— Не. Виждаш ли? Тук, в катакомбите.
— Сънуваш.
— Като в училище. В учебниците. Картини. Като в Рим. Мъченици. Долу в катакомбите. Но по-лошо, много по-лошо…
— Излез оттам. Това е само сън.
Спенсър чу как гласът му отслабна и се превърна в измъчен, окаян шепот.
— О, Боже. Господи. Мили Боже.
— Ето, хвани ръката ми. Спенсър, чуваш ли ме? Стисни ръката ми. Аз съм тук. При теб.
— Те се страхуваха толкова много. Бяха съвсем сами и много се страхуваха. Виждаш ли колко са уплашени? Сами. Никой не ги чува. Никой не знае. О, Господи, помогни ми.
— Хайде, хвани ръката ми. Ето, така е добре. Стисни я. Аз съм тук, до теб. Вече не си сам, Спенсър.
Той хвана топлата й ръка и Валери някак съумя да го отдалечи от неясните, бледи лица и от безмълвните викове.
Усещайки силата на ръката й, Спенсър се понесе — по-лек от въздуха — през мрака и мина през червена врата. Не беше вратата с влажните отпечатъци от пръсти. Тази врата беше изцяло червена, суха и с дебел слой прах. Отвъд имаше сапфиреносиня светлина, черни сепарета и столове, перила от лъскава стомана и стени с огледала. Безлюдна естрада. Шепа хора, които мълчаливо пиеха. Тя беше облечена в джинси и велурено яке, вместо в пола с цепка и черна блуза, и седеше на високо столче до него, защото нямаше работа. Той лежеше на надуваем гумен дюшек. Беше облян в пот, но въпреки това му беше студено. Двамата се държаха за ръце и разговаряха с лекота, сякаш бяха стари приятели. Газената лампа съскаше наблизо.
Спенсър знаеше, че е изпаднал в делириум. Но не му пукаше. Валери беше толкова красива.
— Защо отиде в къщата ми в сряда през нощта?
— Вече ти казах.
— Не. Отговаряш уклончиво.
— Трябва да науча повече за теб.
— Защо?
— Мразиш ли ме?
— Разбира се, че не. Само исках да знам.
— Отидох в къщата ти. Те хвърлиха през прозорците сълзотворни гранати.
— Можеше да избягаш, когато си разбрал, че ще ти докарам неприятности.
— Не. Не можех да позволя да свършиш в канавката на сто и трийсет километра от дома.