— Какво?
— Или в катакомба.
— След като разбра, че нося неприятности, защо се забърка още по-дълбоко?
— Нали ти казах. Харесах те, веднага щом те видях.
— Но това беше във вторник вечерта! Аз още съм непозната за теб.
— Искам…
— Какво?
— Искам… живот.
— Нали живееш?
— Живот… с надежда.
Барът постепенно изчезна и синята светлина стана неприятно жълта. Изцапаните тъмни стени имаха лица. Бели лица, маски на смъртта и усти, отворени в безгласен ужас, мълчаливо умоляващи.
По шнура на лампата, който висеше от тавана, мина паяк. Увеличената му сянка бързо изтърча по изцапаните, бели лица на невинните.
Спенсър отново се озова в бара и каза:
— Ти си добър човек.
— Откъде знаеш?
— От Теда.
— Теда мисли, че всички са добри.
— Тя е била много болна. Ти си се грижила за нея.
— Само за две седмици.
— Денонощно.
— Не ме затрудни.
— А сега се грижиш за мен.
— Още не съм те излекувала.
— Колкото повече научавам за теб, толкова по-добра ми се струваш.
— По дяволите, може би съм светица.
— Не. Само добър човек. Твърде си язвителна, за да бъдеш светица.
Тя се засмя.
— Не мога да не те харесвам, Спенсър Грант.
— Хубаво. Постепенно се опознаваме.
— Това ли правим?
— Обичам те — импулсивно каза той.
Валери дълго мълча и Спенсър помисли, че отново е изпаднал в безсъзнание.
— Бълнуваш — най-сетне каза тя.
— Не и за това.
— Ще сменя компреса на челото ти.
— Обичам те.
— По-добре млъкни и си почини.
— Винаги ще те обичам.
— Тихо, странни човече. Млъкни и си почивай.
— Винаги — повтори той.
След като изповяда, че надеждата, която търси, е Валери, Спенсър се успокои и потъна в мрак без катакомби.
Много по-късно, без да е сигурен дали сънува или е буден, той се изненада, като се чу да казва:
— Майкъл.
— Аха, свести се — рече Валери.
— Майкъл.
— Тук никой не се казва Майкъл.
— Трябва да знаеш за него.
— Добре. Разкажи ми.
Искаше му се да може да я види. Но пред очите му вече нямаше дори неясен образ, а само светлина и сенки.
— Трябва да знаеш… ако ще бъдеш с мен.
— Разкажи ми.
— Не ме мрази, когато разбереш.
— Не намразвам лесно. Повярвай, Спенсър. Кажи ми кой е Майкъл.
— Той умря, когато беше на четиринайсет години — промълви Спенсър.
— Твой приятел ли беше?
— Това бях аз. Умрях на четиринайсет… но ме погребаха, едва когато станах на шестнайсет.
— Майкъл — това си бил ти?
— Разхождах се мъртъв около две години, после станах Спенсър.
— Какво беше фамилното ти име?
Спенсър знаеше, че би трябвало да е буден, а не да сънува, защото никога не се беше чувствал толкова зле насън. Не можеше повече да сдържа потребността да разкрие тайната си. Но въпреки това откровението беше агония. Сърцето му биеше като обезумяло, макар и пронизано от тайни, болезнени като стрели.
— Фамилното му име… беше името на дявола.
— И как се казва дяволът?
— Акблом — изрече той омразните срички.
— Акблом? Защо казваш, че това е името на дявола?
— Не си ли спомняш? Не си ли чула?
— Мисля, че трябва да ми кажеш.
— Преди да стане Спенсър, Майкъл имаше баща. Но не като бащите на другите момчета. Името на бащата… беше… Стивън Акблом. Художникът.
— О, Боже.
— Не се страхувай от мен — замоли я той, отчаяно произнасяйки всяка дума.
— И ти си момчето?
— Не ме мрази.
— Ти си онова момче.
— Не ме мрази.
— Защо да те мразя?
— Защото… аз съм момчето.
— Момчето, което беше герой.
— Не.
— Да, ти беше герой.
— Не можах да ги спася.
— Но спаси всички онези, които можеше да ги последват.
Звукът на собствения му глас го смрази повече от студения дъжд, който го бе облял преди това.
— Не можах да ги спася.
— Всичко е наред.
— Не можах да ги спася.
Спенсър усети ръка на лицето си. На белега. Проследяваща горещата линия на цикатриксиалната дамга.
— Горкият. Миличкият — каза Валери.
В събота през нощта, седнал на стол в спалнята на Ив Жаме, Рой Майро видя примери на съвършенство, каквито не можеше да му покаже и сателит за наблюдение, обзаведен с най-нова свръхмодерна техника.
Този път Ив не отметна копринените завивки, за да разкрие черната гумена постелка и не използва благоуханни масла. Тя извади нов и странен комплект от играчки. И макар Рой да се изненада, че това е възможно, Ив постигна още по-големи висоти в самозадоволяването и му оказа още по-силно еротично въздействие, отколкото предишната нощ.
След като цяла нощ бе каталогизирал съвършенствата на Ив, на Рой му бе необходимо огромно търпение за несъвършения ден, който последва.