През част от незабравимата им трета среща Рой седя върху затворения капак на тоалетната чиния и гледа, докато Ив доказваше, че ваната може да е толкова подходяща за еротични игри, колкото леглото с копринени завивки или черната гумена постелка.
Рой се изуми, че някой се е сетил да изобрети и произведе такова разнообразие от еротични играчки за вода — умно проектирани, интригуващо гъвкави, блестящи от възбуда, досущ човешки полови органи, убедително биологични, пулсиращи, загадъчни и вълнуващи в сложността си. Той се идентифицира с тях, сякаш бяха части на тялото му, каквито понякога сънуваше, че притежава. Докато Ив боравеше с играчките, Рой имаше чувството, че съвършените й ръце милват части на собствената му анатомия с дистанционно управление.
В замъглената пара, топлата вода и пяната от ароматизирания сапун Ив изглеждаше съвършена по-скоро деветдесет процента, отколкото само шейсет. Тя беше нереална като идеализирана жена на картина.
За Рой нямаше нищо по-удовлетворяващо в живота, отколкото да гледа как Ив последователно стимулира всяка част на анатомията си и всеки път с играчка, която приличаше на ампутиран, но функциониращ орган на свръхнадарен любовник от бъдещето. Рой се съсредоточи толкова усилено, че самата Ив престана да съществува за него. Всяка чувствена среща във ваната беше между една съвършена част на тялото и безплътния й аналог — еротична геометрия, извратена физика и учебник по динамика на течностите на неутолимата страст. Преживяването не бе помрачено от човешка следа или асоциация. Рой се пренесе в света на необикновените удоволствия на воайорското блаженство. Усещането беше толкова емоционално, че едва не извика от болката на радостта.
Спенсър се събуди. Слънцето беше над планините на изток. Светлината беше медночервена. Удължените утринни сенки на всяко скално възвишение и причудливо растение бяха наклонени на запад.
Зрението му не беше замъглено. Слънцето вече не пареше очите му.
Валери седеше на земята с гръб към него. Беше се навела и правеше нещо, което той не виждаше.
Роки седеше до нея.
Чуваше се бръмчене на двигател. Спенсър имаше сили да вдигне глава и да се обърне по посока на звука. Рейнджроувърът. Беше под платнището. От отворената врата се подаваше оранжев кабел, който водеше до Валери.
Спенсър се чувстваше ужасно, но се радваше, че състоянието му се е подобрило след последната загуба на съзнание. Вече не му се струваше, че главата му ще се пръсне. Усещаше само пулсиране над дясното око. Устата му още беше пресъхнала, а устните — напукани. Но гърлото не го болеше.
Утрото наистина беше топло. И не защото Спенсър имаше температура. Челото му беше студено. Той отметна одеялото.
Прозя се, протегна се и изохка. Мускулите го боляха, но след ударите, които бе понесъл, това можеше да се очаква.
Стреснат от охкането на Спенсър, Роки забърза към него, като се хилеше, трепереше и размахваше опашка, радостен, че господарят му се е събудил.
Спенсър издържа на ентусиазираното му близане, после го хвана за каишката и го отдалечи от себе си.
Валери погледна през рамо и каза:
— Добро утро.
Беше толкова красива на лъчите на ранното слънце, колкото и на светлината на газения фенер.
Той едва не изказа на глас мисълта си, но се смути от неясния спомен, че вече бе казал твърде много неща, докато не беше на себе си. Подозираше, че не само е разкрил тайни, които предпочиташе да не споделя, но и глупаво е изразил чувствата си към Валери.
— Не се обиждай, приятелю, но ужасно смърдиш — каза Спенсър на Роки, отказвайки му да го близне още веднъж.
Той стана и за миг се олюля.
— Вие ли ти се свят? — попита Валери.
— Не. Мина ми.
— Добре. Мисля, че раната ти е сериозна. Не съм лекар, както разбра, но си нося няколко справочника.
— Чувствам се малко слаб. И гладен. Всъщност умирам от глад.
— Мисля, че това е добър признак.
След като Роки се дръпна от лицето му, Спенсър осъзна, че кучето не смърди. Самият той вонеше на влага и кал от реката и от потенето от високата температура.
Валери отново се залови за работа.
Спенсър не искаше тя да долови неприятната му миризма, затова се премести в края на засенченото пространство и я погледна какво прави.
На черна мушама на земята беше сложен компютър. Клавиатурата беше на коленете й.
— Колко мегабайта е? — попита той.
— Не мега, а гига. Десет гигабайта.
— И нужно ли ти е всичко това?
— Някои от програмите, които използвам, са много сложни. Изпълват голяма част от диска.
Оранжевият кабел, идващ от роувъра, беше включен в компютъра. Друг оранжев кабел водеше от процесора до някакво странно устройство, поставено на десет крачки от сянката на платнището. Приличаше на чиния и беше закрепено на подставка, от която излизаше десетсантиметрова сгъваема черна метална антена, изчезваща в квадратна сива кутия с размери трийсет на трийсет и дълбока десет сантиметра.