Докато работеше с клавиатурата, Валери отговори на въпроса му, преди Спенсър да го е задал.
— Сателитна връзка.
— С извънземни ли разговаряш?
— В момента общувам с МО — отговори тя и се вторачи в информацията на екрана.
— МО? — учуди се Спенсър.
— Министерството на отбраната.
— Агент на правителството ли си?
— Не казах, че общувам с компютрите им с тяхно разрешение. Нито с тяхно знание. Свързах се със сателита на телефонна компания, получих достъп до една от линиите им, запазени за проверка на изправността на системата и проникнах в добре защитения компютър на Министерството на отбраната в Арлингтън, Вирджиния.
— Обзалагам се, че не си взела номера от справочниците си.
— Телефонните номера не са най-трудното. По-трудно е да получиш оперативните кодове, които ти позволяват да използваш системата им, след като проникнеш в нея. Без тях не можеш да направиш нищо.
— И ти разполагаш с тези кодове?
— От четиринайсет месеца имам пълен достъп до Министерството на отбраната. Най-трудното е да получиш кода за достъп до програмата, с която те периодично променят всички други кодове за достъп. И ако не го знаеш, не можеш постоянно да проникваш там.
— И преди четиринайсет месеца ти случайно си открила всички онези кодове?
— Трима души, които обичах, загинаха заради тези кодове.
В отговора, макар и произнесен с не по-сериозен тон от останалите думи, се съдържаше емоционална наситеност, която накара Спенсър да млъкне и да се замисли.
Трийсетинасантиметров гущер, предимно кафяв, на черни и златисти петна, изпълзя от камъка наблизо, излезе на слънце и изприпка по топлия пясък. Видя Валери, замръзна на мястото си и се вторачи в нея. Сребристозелените му очи бяха изцъклени и имаха зърнести клепачи.
Роки също видя гущера и се скри зад господаря си.
Спенсър се усмихна на влечугото, макар че не беше сигурен защо е толкова доволен от внезапната му поява. После установи, че несъзнателно е сложил ръка на медальона от сапунен камък, който висеше на гърдите му, и разбра. Луис Лий. Фазани и дракони. Благополучие и дълъг живот.
„Трима души, които обичах, загинаха заради тези кодове.“
Усмивката на Спенсър помръкна.
— Коя си ти? — попита той.
Без да откъсва поглед от екрана, тя каза:
— Питаш дали съм международен терорист или добра американка, патриот?
— Е, не бих се изразил така.
— През последните пет дни се опитах да науча каквото мога за теб. Не беше много, по дяволите. Заличил си името си от всички публични регистри и официално не съществуваш. Затова и аз имам правото да ти задам същия въпрос. Кой си ти?
Спенсър сви рамене.
— Човек, който цени уединението си.
— Да. А аз съм загрижена и заинтересувана гражданка. Не съм по-различна от теб.
— Само че аз не знам как се прониква в компютъра на Министерството на отбраната.
— Но си преправил файловете на военните за себе си.
— Това е леснодостъпна база данни в сравнение с онази, в която в момента си проникнала. Какво търсиш, по дяволите?
— Министерството на отбраната следи всеки сателит, изведен в орбита. И американските, и чуждите. Търся всички сателити, които наблюдават това малко кътче на света и могат да ни намерят, ако излезем на открито и се мотаем насам-натам.
— Мислех, че това е измислица — неспокойно каза Спенсър. — Онези приказки за око в небето.
— Ще се изненадаш, ако разбереш какви неща има на небето. „Изненада“ дори е меко казано. А що се отнася до наблюдението, над западните и югозападните щати има вероятно от два до шест сателита за тази цел.
— И какво ще стане, когато ги идентифицираш? — обезпокоен попита той.
— Министерството на отбраната разполага с техните кодове за достъп. Ще ги използвам, за да се свържа с всеки сателит, ще претърся действащите в момента програми и ще разбера дали ни следят.
— Тази страховита дама рови в сателити — каза Спенсър на Роки, но кучето не прояви интерес, сякаш отдавна се занимаваше с подобни щуротии. — Мисля, че думата „хакер“ не е достатъчно подходяща за теб, Валери.
— Тогава… как наричаха хората като мен, когато работеше в отдел „Компютърни престъпления“ в специалните сили?
— Дори не си представяхме, че съществуват хора като теб.