Спенсър седеше до Валери. Деветмилиметровият пистолет „ЗИГ“ беше на коленете му, а картечният пистолет „Узи“ — на пода пред него.
Роки стоеше зад тях, в тясното пространство между предната седалка и екипировката, която изпълваше останалата част на товарното отделение. Едното му ухо беше наострено, защото проявяваше интерес към движението на колата, а другото — клепнало.
— Не може ли да караш по-бавно? — попита Спенсър.
Трябваше да повиши тон, за да надвика ревящия двигател и свистящите гуми.
Валери се наведе над волана и огледа небето.
— Необятно и синьо. Никакви облаци, по дяволите. Надявах се, че когато се наложи да бягаме, пак ще бъде облачно.
— Има ли значение? Ами наблюдението с инфрачервени лъчи, за което говореше? Нали можели да виждат през облаците?
— Това е опасно, когато стоим на открито пространство, където в радиус от километри няма друг източник на топлина. Но когато се движим, е съвсем различно. Особено когато сме на магистрала, сред други превозни средства, където не могат да изолират топлината на роувъра и да я идентифицират.
Склонът на дерето, по който се движеха, се оказа нисък хребет. Преодоляха го с такава висока скорост, че за секунда-две колата се понесе във въздуха, после с трясък се стовари върху дълъг, полегат склон от сиво-черна глина.
Гумите разпръснаха парченца пръст, които затракаха като градушка по шасито и Валери повиши тон, за да я чуе Спенсър.
— Когато небето е така ясно, трябва да се тревожим за други неща, а не за инфрачервени лъчи. Те ни виждат безпрепятствено.
— Мислиш ли, че са ни видели?
— Можеш да се обзаложиш, че вече ни търсят.
— Очи в небето — каза Спенсър по-скоро на себе си, отколкото на нея.
Светът изглеждаше обърнат наопаки и сега сините небеса бяха станали убежище на демони.
— Да, търсят ни — извика Валери. — И скоро ще ни съзрат, като се има предвид, че ние сме единственият движещ се предмет на разстояние най-малко десет километра в тази посока.
Роувърът изрева и навлезе в по-мека почва. Внезапното утихване на шума донесе такова облекчение, че обичайното бръмчене на двигателя звучеше като музика на струнен квартет.
— По дяволите! — възкликна Валери. — Свързах се със сателита само за да се уверя, че е чист. Не предполагах, че още го използват. Вече трети ден. И съвсем не очаквах, че ще засичат постъпващия сигнал.
— Три дни?
— Да. Вероятно са започнали наблюдението в събота преди зазоряване, веднага щом бурята е преминала и небето се е изяснило. Явно искат главите ни повече, отколкото предполагах.
— Какъв ден е днес?
— Понеделник.
— Бях сигурен, че е неделя.
— Ти беше в безсъзнание много по-дълго, отколкото мислиш. От петък следобед.
Спенсър пресметна, че е бил в безсъзнание някъде между четирийсет и осем и шейсет часа. И тъй като високо ценеше самоконтрола, мисълта за такъв продължителен делириум го накара да се почувства неловко.
Той си спомни някои от нещата, които бе казал, докато беше в това състояние, и се запита какво още бе разказал на Валери.
Тя отново погледна небето и рече:
— Мразя онези негодници!
— Кои са те? — за пореден път попита Спенсър.
— Няма да искаш да знаеш — както преди отговори Валери. — Разбереш ли, смятай се за мъртъв.
— По всичко личи, че вече съм набелязан за мишена. И не искам да ме очистят, без да знам кои са.
Тя се замисли върху думите му и подкара роувъра по друго възвишение.
— Добре. Убеди ме. Но ще ти кажа после. В момента трябва да се съсредоточа, за да се измъкнем от тази бъркотия.
— Има ли изход?
— Да. Макар и малко вероятен.
— Мислех, че всеки момент ще ни съзрат с помощта на сателита.
— Ще го направят. Но най-близкото място, където имат хора, вероятно е Лас Вегас, който се намира на сто и седемдесет — сто и осемдесет километра оттук. Дотам успях да отида в петък вечерта. Сетне реших, че ако продължа да пътувам, състоянието ти може да се влоши. Докато съберат щурмови екип и полетят с хеликоптери към нас, разполагаме с минимум два и максимум два часа и половина.
— За какво?
— За да им се изплъзнем отново — нетърпеливо отговори тя.
— Но как ще им се изплъзнем, щом ни наблюдават от космоса, за Бога?
— Говориш като параноик.
— Не е от параноя, а заради онова, което те правят.
— Знам, знам. Но това наистина звучи безумно, нали? Да ни наблюдават от космоса. Все едно сме чудати човечета, които се готвят да унищожат света — каза Валери, имитирайки гласа на Гуфи от анимационните филми на Дисни.