— Само да се променят? Не и да ги премахнат?
— Не. Правителството ги харесва твърде много. Дори предложените поправки още нямат широка подкрепа.
— Да изгонят семейството ми — рече Харис. Още не можеше да го повярва.
— Чувствам се ужасно, Харис. Ще направя всичко, което е по силите ми. Кълна се. Но трябва да сторя повече.
Харис сви пръсти в юмруци.
— Ти не си виновен, братко. Не си написал законите. Ще се оправим… някак. Все ще намерим начин. Сега най-важното е да внесем парите за гаранцията, за да се махна оттук.
Дариус притисна черните си като въглен пръсти до очите и леко потърка клепачите си, сякаш да прогони умората. Също като Харис, и той не бе мигнал цяла нощ.
— Това ще продължи до понеделник. И тогава рано сутринта ще отида в банката…
— Не. Не трябва да даваш пари за гаранцията. Ние имаме средства. Джесика не ти ли каза? А нашата банка работи в събота…
— Каза ми. Но…
— Но вече са затворили. Господи, колко много ми се искаше да изляза оттук днес.
Дариус махна ръце от лицето си и с нежелание погледна брат си в очите.
— Харис, те са конфискували и банковите ви сметки.
— Не могат да го направят — ядоса се Харис, но вече не така убедено. — Или могат?
— Спестяванията, чековете, всичко. И общите, и лично твоите, и на Джесика. Нарекоха ги незаконна печалба от наркотици.
Харис имаше чувството, че някой го бе зашлевил през лицето.
— Дариус, не мога… да ти позволя да платиш гаранцията. Имаме акции…
— И акциите ви са конфискувани. Едновременно с конфискацията на имуществото.
Харис се вторачи в стенния часовник. Бомбата с часовников механизъм тиктакаше все по-силно.
Дариус сложи ръце върху юмруците му и каза:
— Кълна се, братко, ще преживеем всичко това заедно.
— Цялото ни имущество е конфискувано… Нямаме нищо, освен парите в портфейла ми и в чантата на Джесика. Господи!
— Затова с Бони ще платим гаранцията. И не искаме да чуваме никакви възражения.
Харис се вцепени и по кожата му полазиха ледени тръпки. Стана му студено.
Дариус стисна още веднъж окуражително ръката на брат си и най-сетне я пусна.
— Как ще вземем под наем жилище, когато нямаме никакви пари? — попита Харис.
— Временно ще се преместите при нас. Това вече е уредено.
— Но твоята къща не е толкова голяма. Нямаш място за още четирима.
— Джесика и момичетата вече са при нас. Ще дойдеш и ти. Е, тесничко е, но ще се оправим. Никой няма нищо против. Ние сме едно семейство. Ще си помагаме.
— Но проблемът може да се реши едва след няколко месеца. Господи, дори след години, нали?
По-късно, когато се приготви да тръгне, Дариус каза:
— Цялата тази история е не само огромна грешка. Това изисква планиране, коварство и връзки. Имаш умен и силен враг, независимо дали го съзнаваш или не. Помисли по този въпрос. Ако си спомниш някакви имена, може да ми помогнеш.
В събота през нощта Харис бе настанен в килия без прозорци с двама предполагаеми убийци и тип, изнасилил жени в десет щата. Харис спа неспокойно, като непрекъснато се будеше.
В понеделник той стана призори. Изгаряше от нетърпение да бъде свободен. Не искаше Дариус и Бони да платят гаранцията му. Но, разбира се, Харис имаше намерение да търси правата си в съда, затова парите щяха да им бъдат възстановени. Той преживя няколко пристъпа на силна клаустрофобия, която скоро щеше да стане непоносима.
Макар че положението му беше ужасно и невъобразимо, Харис намери известна утеха в убедеността, че най-лошото е зад гърба му. Бяха му отнели всичко. Той се намираше на дъното и въпреки предстоящата дълга битка, нямаше накъде повече да пада. Единственият път беше нагоре.
Беше понеделник сутринта. Рано.
При Калиенте, Невада, федералният път завиваше на север, но при Панака поеха по шосе, което отиваше на изток и водеше към границата с Юта. Пътят минаваше през възвишения, обрасли с борове и смърчове.
Колкото и налудничаво да звучеше, Спенсър бе напълно завладян от страха на Валери от сателитно наблюдение. Небето беше синьо и над тях не кръжаха чудовищни машини като в „Междупланетни войни“, но Спенсър имаше неприятното чувство, че ги наблюдават.
Въпреки окото в небето и професионалните убийци, които можеше да ги пресрещнат, той беше много гладен. Двете малки консерви с виенски кренвирши не бяха утолили глада му. Спенсър хапна соленки и пи кока-кола.
Роки стоеше зад предната седалка и беше толкова ентусиазиран от шофирането на Валери, че не прояви интерес към соленките. Хилеше се широко и клатеше глава.
— Какво му има на това куче? — попита тя.