Спенсър отново реши да се оттегли в безопасната зона на мълчанието. Но не посмя да остане там дълго, защото скоро щеше да изгуби желание да я престъпи.
— Глупаво или не, сега имам надежда и ще се вкопча в нея, докато ми кажеш да се откажа. Ще ти разкажа всичко за Майкъл Акблом, момчето, което бях. Ще чуеш всичко, което искаш да знаеш и можеш да понесеш да чуеш. Но искам същото от теб. Отсега нататък не желая между нас да има тайни. Онова, което би могло да съществува между нас, трябва да е откровено, истинско и чисто.
Валери бе намалила скоростта, докато Спенсър говореше.
Мълчанието му не беше поредната пауза между болезнените опити да намери най-подходящите думи и тя явно съзнаваше тази разлика. Валери го погледна. Прекрасните й черни очи блестяха и излъчваха топлотата и добротата, на която той бе откликнал в „Червената врата“ преди по-малко от седмица, когато се запознаха.
Очите й се насълзиха и тя отново насочи вниманието си към пътя.
Откакто в петък през нощта се срещнаха в речното корито, Спенсър не бе виждал този изключително откровен поглед, защото досега в очите й се четеше съмнение и предпазливост. Валери не му вярваше повече, отколкото когато я бе проследил до дома й. Животът я бе научил да бъде цинична и подозрителна, а него — да се страхува от онова, което един ден може да намери свито и дебнещо в душата му.
Тя осъзна, че е намалила скоростта и настъпи педала на газта.
Спенсър чакаше.
Дърветата покрай шосето отново се сгъстиха. По предното стъкло проблясваха слънчеви лъчи и сенки.
— Името ми е Еленор — каза тя. — Хората ме наричаха Ели. Ели Съмъртън.
— Не си… негова дъщеря, нали?
— Не. Слава Богу, не. Снаха съм му. Моминското ми име е Голдинг. Бях омъжена за сина на Том, единственото му дете. Дани Съмъртън. Сега Дани е мъртъв. Умря преди четиринайсет месеца. — Гласът й звучеше на границата на гнева и скръбта и често, в зависимост от контекста, тонът се сменяше по средата на думата и я преобразяваше. — Понякога ми се струва, че Дани го няма само от седмица. Друг път имам чувството, че никога не е съществувал. Дани знаеше твърде много. И щеше да проговори. Убиха го, за да му затворят устата.
— Съмъртън… е убил собствения си син?
Гласът й стана студен. Беше ясно, че гневът е спечелил битката със скръбта.
— Том Съмъртън е още по-лош. Той заповяда на други да извършат убийството. Мама и татко също бяха убити… само защото се изпречиха на пътя, когато хората на агенцията дойдоха за Дани.
Лицето й беше бяло като тебешир. Докато беше полицай, Спенсър бе виждал няколко такива пребледнели лица, но всяко от тях беше на мъртвец в моргата.
— Аз бях там — добави тя. — Успях да избягам. И оттогава непрекъснато си повтарям, че съм голяма късметлийка.
— Но Майкъл не намерил покой, дори когато отишъл да живее при баба си и дядо си в Денвър — разказваше Гари Дювал. — Децата в училище знаели, че името му е Акблом. Необикновено име. А бащата бил прочут художник, преди да стане прочут убиец. Убил съпругата си и още четирийсет и една жени. Освен това снимката на детето била публикувана във всички вестници. Момчето герой. Хлапето било обект на безкрайно любопитство. Всички се вторачвали в него. И всеки път, когато изглеждало, че медиите ще го оставят на мира, интересът им към него се подновявал. Преследвали го навсякъде, макар че бил малко момче, за Бога.
— Журналисти — презрително каза Рой. — Знаеш какви са. Равнодушни копелета. Само репортажът има значение за тях. Не проявяват състрадание.
— Детето преживяло истински ад, когато било едва осемгодишно и намерили трупа на майка му в канавката. Това го съсипало. Бабата и дядото били пенсионери и можели да живеят където поискат, затова след около две години решили да се преместят заедно с Майкъл. Нов град, нов щат, ново начало. Така казали на съседите, но не споменали къде ще отидат. Заминали и оставили приятелите си заради момчето. Сигурно са решили, че това е единственият начин той да започне нормален живот.
— Нов град, нов щат, ново начало, дори ново име. Сменили са го по съдебен ред, нали? — предположи Рой.
— Да, тук, в Денвър, преди да се преместят. Като се имат предвид обстоятелствата, съдебните документи за промяната, разбира се, са запечатани.
— Естествено.
— Но аз ги видях. Майкъл Стивън Акблом е станал Спенсър Грант. Без бащино име. Странен избор. Изглежда, момчето само е избрало това име, но не знам откъде го е измислило.