Дариус включи двигателя. Харис сложи ръка на рамото му.
— Никога няма да забравя какво направи за мен, братко. И още правиш.
— Това е нищо.
— И още как.
— Ти би сторил същото за мен.
— Сигурно. Надявам се.
— Не започвай пак. Престани да скромничиш. От теб съм научил кое е правилно и кое не е. Затова направих онова, което и ти би сторил.
Харис се ухили и леко го ощипа по рамото.
— Обичам те, братко.
— И аз те обичам, братко.
Дариус живееше в Уестуд и в понеделник сутринта, след натоварения час, пътуването от центъра дотам можеше да отнеме трийсет минути. Или два пъти повече. Не се знаеше. Можеше да избират между Уилшър Булевард, през града, или по магистрала Санта Моника. Дариус предпочете Уилшър, защото в някои дни задръстванията по магистралата не секваха.
Известно време Харис се чувстваше добре. Радваше се на свободата си и не мислеше за предстоящия съдебен кошмар. Но щом наближиха Феърфакс Булевард, започна да се чувства зле. Първият симптом беше лек, но обезпокоителен световъртеж и странна убеденост, че градът бавно кръжи около тях. Усещането се появяваше и изчезваше, но всеки път, когато го обземаше, Харис преживяваше пристъп на тахикардия, по-силен от предишния. Когато сърцето му извърши повече удари за половин минута, отколкото сърцето на уплашено колибри, той бе завладян от странното безпокойство, че не поема достатъчно кислород. Опита се да диша дълбоко, но установи, че изобщо не може да си поеме въздух.
Отначало помисли, че в колата е задушно. И топло. Не искаше да показва тревогата си пред Дариус, който говореше по телефона, грижейки се за бизнеса си, затова насочи към лицето си потока от хладен въздух. Климатичната инсталация обаче не помогна. Въздухът сякаш имаше плътност, досущ тежките изпарения на нещо без мирис, но токсично.
Потискащо ярката светлина го принуди да присвие очи срещу слънцето, на което доскоро се радваше. Имаше чувството, че над него тегне смазваща тежест. Изведнъж му стана толкова лошо, че извика на брат си да спре. Пресичаха Робъртсън Булевард. Дариус даде мигач, излезе от потока на движението и спря в зона, забранена за паркиране.
Харис отвори вратата, наведе се и повърна. Не бе изял закуската, която му предложиха в затвора, затова тялото му се разтърси от сухи вълни на гадене, които обаче не бяха по-малко обезпокоителни и изтощителни.
Пристъпът премина. Харис се отпусна на седалката, дръпна вратата и затвори очи. Целият трепереше.
— Добре ли си? — разтревожено попита Дариус. — Харис? Какво има, Харис?
Харис разбра, че е поразен от клаустрофобия, но в много по-тежка форма от атаките на паника, когато беше зад решетките.
— Харис? Кажи нещо.
— В затвор съм, братко.
— Забрави ли, че сме заедно. А заедно сме по-силни от всички. Винаги е било така и винаги ще бъде.
— В затвор съм — повтори Харис.
— Виж какво, онези обвинения са пълна тъпотия. Безсмислени. Всичко беше инсценировка. Обвиненията няма да издържат. Защитата ти е бетонна. Няма да прекараш нито ден повече в затвора.
Харис отвори очи. Слънчевата светлина вече не беше болезнено ярка. Всъщност февруарският ден бе помръкнал като настроението му.
— Не съм откраднал цент през живота си. Не съм укривал данъци. Не съм мамил съпругата си. Изплащах всеки заем, който вземех. Откакто станах ченге, работя извънредно. Бях честен и да ти кажа, братко, не винаги беше лесно. Понякога се уморявах. Писваше ми и се изкушавах да тръгна по лекия път. Държал съм в ръцете си пари за подкуп и усещането беше приятно, но не можех да ги сложа в джоба си. Едва не го сторих. О, да, нямаш представа колко близо бях. А имаше и жени… Предлагаха ми се и аз щях да забравя Джесика, ако бях с тях. Може би щях да й изневеря, ако не ми беше толкова трудно да го направя. Знам, че дълбоко в себе си съм склонен да го сторя…
— Харис…
— Казвам ти, в мен се таи зло, като във всеки друг. Някои желания ме плашат. Макар да не им се предавам, фактът, че ги изпитвам, понякога ме плаши до смърт. Не съм светец, както ти се шегуваш. Но винаги съм вървял по тънката проклета линия — права, тясна и остра като бръснач. Прерязва те, когато достатъчно дълго вървиш по нея. Винаги кървиш от тази линия и понякога се питаш защо не отстъпиш встрани и не тръгнеш по хладната трева. Но ти винаги си искал да бъдеш човек, с когото майка ни да се гордее. И аз исках да блесна в очите й, братко. И в очите на съпругата и децата ми. Обичам всички ви толкова много, че не исках да знаете за злото в мен.
— Злото е във всеки от нас, Харис. Във всеки. Защо говориш така за себе си?