— Прегледай ги набързо, докато намериш нещо ново — рече Спенсър.
Ели започна бързо да натиска интервала, докато стигна до трийсет и първата снимка, на която се появи друг мъж — в цивилно облекло.
— Копеле — каза Спенсър.
— Да — съгласи се Ели.
— Да видим трийсет и втората.
— Добре.
Последва серия от снимки на същия мъж. Разхождаше се в хола на бунгалото в Малибу. Той беше последният от петимата, които преди малко Ели и Спенсър бяха видели да слизат от хеликоптера.
— Най-странното е, че сигурно гледаме снимката му на неговия компютър — рече Ели.
— И вероятно седиш на мястото му.
— В неговия хеликоптер.
— Господи, сигурно е бесен.
Двамата набързо прегледаха останалите снимки. Добродушният на вид мъж с възпълно лице беше на всяка от тях, докато накрая наплюнчи къс хартия и го залепи на обектива на камерата.
— Няма да забравя как изглежда — каза Спенсър, — но ми се иска да имахме принтер.
— Тук има вграден принтер — рече Ели и посочи прореза отстрани на дипломатическото куфарче. — Мисля, че има около петдесет листа.
— Трябва ни само един.
— Два. Едно копие и за мен.
Те избраха най-ясната снимка на техния добродушен на вид враг и Ели направи две разпечатки.
— Не си го виждала преди, така ли?
— Не.
— Ами, подозирам, че отново ще се срещнем.
Ели излезе от компютъра на телефонната компания „Илинойс Бел“ и се върна в безкрайните поредици от менюта на „Мама“. Дълбочината и широтата на способностите на мегакучката наистина внушаваха, че е всесилна и всезнаеща.
— Мислиш ли, че ще можеш да й причиниш фатален сърдечен удар?
Ели поклати глава.
— Не. Има твърде много защитни програми.
— А поне да й разкървавиш носа?
— Е, да.
Тя съзнаваше, че той я наблюдава, докато работи.
— Разбила ли си много? — попита Спенсър.
— Носове ли? Аз?
— Сърца.
Ели с изумление установи, че се изчервява.
— Не съм такъв човек.
— Би могла да го правиш. При това с лекота.
Тя не каза нищо.
— Кучето слуша — напомни й Спенсър.
— Какво?
— Трябва да казваш само истината.
— Не съм момиче от корицата на списание.
— Харесва ми как изглеждаш.
— Бих желала да имам по-хубав нос.
— Ще ти купя друг, ако искаш.
— Ще помисля по въпроса.
— Но ще бъде само различен, не по-хубав.
— Ти си странен човек.
— Освен това не говорех само за външността.
Ели не отговори и продължи да претърсва „Мама“.
— Дори да бях сляп и да не виждах лицето ти, пак щях да знам, че можеш да разбиеш сърцето ми.
Когато най-сетне беше в състояние да си поеме дъх, Ели каза:
— Веднага щом се откажат от „Земен страж“, те ще се опитат да придобият контрол върху друг сателит и отново ще ни намерят. Затова е време да се спуснем под обхвата на радара и да сменим курса. Кажи това на пилотите.
След колебание, което може би изразяваше разочарование, че тя не е реагирала на разкритите му чувства така, както искаше, Спенсър попита:
— Къде отиваме?
— Колкото е възможно по-близо до границата с Колорадо.
— Ще проверя колко гориво имаме. Но защо Колорадо?
— Защото Денвър е най-близкият голям град. А стигнем ли до голям град, ще установя контакт с хора, които могат да ни помогнат.
— Нуждаем ли се от помощ?
— Не внимаваш ли какво става?
— Имам неприятни спомени от Колорадо — неловко смотолеви Спенсър.
— Знам.
— Много неприятни.
— Има ли значение?
— Може би. Предполагам, че не би трябвало да има значение, но мястото…
Тя го погледна в очите.
— В момента сме под голямо напрежение. Трябват ни хора, които ще ни скрият, докато нещата утихнат.
— Познаваш ли такива хора?
— Доскоро не познавах. Винаги съм била сама. Но напоследък… нещата се промениха.
— Кои са те?
— Добри хора. Това е всичко, което трябва да знаеш засега.
— Тогава да отидем в Денвър.
Мормоните бяха навсякъде. Напаст от мормони. Мормони в безупречно изгладени униформи, гладко избръснати, с ясен поглед, твърде вежливи за ченгета, всъщност толкова учтиви, че Рой Майро се зачуди дали всичко това не е преструвка. Мормони вляво от него, мормони вдясно. И от местните, и от областните власти. Всичките — твърде изпълнителни и праволинейни, за да зарежат разследването си или да оставят цялата тази бъркотия да бъде потулена с едно намигване и потупване по гърба. Онова, което най-много го тревожеше в тези мормони, беше, че те му отнемаха обичайното предимство, защото в тяхната компания любезното му държане не беше нищо необикновено. Неговата учтивост бледнееше в сравнение с тяхната. Дружелюбната му усмивка беше само една от водопада от усмивки, пълни със зъби, забележително по-бели от неговите. Ченгетата мормони се тълпяха в търговския център и в супермаркета и задаваха учтивите си въпроси, въоръжени с малки тефтерчета, химикалки „Бик“ и прями мормонски погледи и Рой не можеше да бъде сигурен дали вярват на съчинената му история или са убедени от безупречните му фалшиви документи.